Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Мина й през ума, че този брак е бил грешка. Бил е обречен от самото начало.
Обаче не преставаше да си припомня събитията от последните няколко дена, горещите погледи на Стивън, леката му усмивка и начина, по който я съзерцаваше, когато имаше сладострастни намерения. Спомни си как й даде розата.
Мери се задави. Погледът й се плъзна по множеството долу. Отначало се взираше безцелно, а после се огледа, за да намери мъжа си. Бързо го откри, защото той се извисяваше над хората около себе си с големия си ръст. В очите й се появиха сълзи. Той тръгваше на война срещу народа й. Може би дори щеше да кръстоса меч с някой от нейните роднини. Мери обгърна раменете си с ръце. Душата й се изпълни с мъка. Запита се дали ще му прости някога.
Обаче не откъсваше очи от него. Не си беше сложил шлема и лицето му беше напълно открито. От мястото, на което стоеше, Мери не виждаше добре изражението му, но все пак успя да забележи, че то е мрачно и непоколебимо. Сигурно той усещаше погледа й. Вероятно се досещаше, че го гледа. Нямаше ли поне веднъж да погледне нагоре?
Мери се стресна, защото разбра, че въпреки страшното скарване снощи, още храни някакви чувства към него. Някаква нежност. Нямаше как да го отрече. Защото той отиваше на война. Изглеждаше безсмъртен, но не беше. Във всяка битка, дори в игралния турнир, се криеше смъртта. Ами ако го раняха днес или даже го убиеха? Прилоша и от тази мисъл. Ужаси се от нея. Мери стисна грубата каменна издатина и се наведе напред. Чисто импулсивно извика:
— Стивън! Стивън!
Той не я чу. Беше потънал в разговор със своя оръженосец. Мери се уплаши и задиша тежко. Сърцето й заби болезнено. Не биваше да му позволява да потегля така. Колко глупаво постъпи, че го пусна да си иде снощи! Реши твърдо да привлече вниманието му на всяка цена.
— Стивън! — изкрещя тя. — Стивън!
Той я чу и застина на място. След това изви бавно глава и вдигна очи към нея.
Погледите им се срещнаха и задържаха един в друг въпреки голямото разстояние, което ги разделяше. Мери не знаеше какво да каже. Искаше да извика, че съжалява, но не беше сигурна за какво — може би за задънената улица, в която се озоваха заради взаимното им недоверие, може би за епохата, в която живееха. Обаче беше гневна и се страхуваше. Той тръгваше толкова спокойно на бой срещу баща и само няколко дни след сватбата им. Престъплението му беше толкова голямо, че тя се съмняваше, че ще го забрави някога. Съмняваше се също, че щяха да си възвърнат някога щастието, на което се бяха наслаждавали. Очакваше с ужас и много лоши предчувствия бъдещето, което ги очакваше. Но той й беше мъж Може би щеше да роди дете от него. Тази възможност се очертаваше все по-ясно от ден на ден. Не желаеше той да умре. Мили боже, не желаеше. „Бог да те пази“, прошепна тя най-накрая. Знаеше, че той няма да я чуе. Дори ако се сети какво му казва, това вероятно нямаше почти никакво значение за него.
Стивън се извърна. На Мери й се искаше да вижда по-ясно лицето му, да го погледне в очите и да надзърне в душата му. Твърде късно й се прииска да не се бяха карали и да не беше предизвикала гнева му. Помисли си с горчивина, че ако беше отричала твърдо недостойните му обвинения, може би щеше да го убеди, че е невинна. С голямо закъснение съжаляваше, че го е обвинила във вероломство. А най-много й се искаше да бяха прекарали иначе последната нощ. Не тя да лежи самотна и уморена на студа за наказание, а да бъдат заедно както преди.
Гледаше го как си слага шлема. Нормандският шлем със своя наносник веднага го преобрази и го превърна в някакво страшно и заплашително създание. Стивън възседна бойния си кон. Мери си пое дъх. В пълното си бойно снаряжение той беше напълно неузнаваем. Пред очите й стоеше непознат враг. Сълзите бликнаха неудържимо от очите й.
Рицарите почнаха да се подреждат бързо в боен строй. Тя чу грубия стържещ звук от вдигането на решетката и стона от спускането на дървения мост. Трудно й беше да диша и да гледа. Виждаше като през мъгла, която се беше появила от влагата в очите й, как Стивън тръгва начело на едната от колоните. Войските потеглиха на поход.
Мери гледаше как Стивън излиза от двора. Той прекоси бързо моста и изчезна от погледа й. Обаче тя продължи да наблюдава заминаването на воините. Накрая просторният двор опустя и в него се възцари тишина. Решетката падна с трясък. Звукът отекна гръмко, сякаш една страница от живота й се затвори безвъзвратно. Тя продължаваше да се взира в просторния пуст двор. Обърна се и се върна в леглото си, когато слугите се появиха отново на двора и хукнаха по задачите си.