Обещанието на розата

— Толкова съм ядосан, че ако продължаваш в същия дух, ще изгубя контрол над себе си, Мери. Нали не искаш да си наблизо, когато това стане? Няма да оцелееш след избухването ми.

Мери не се съмняваше в това. Виждаше, че той трепери от гняв. Бяха притиснали лицата си едно в друго. Погледът му беше черен и яростен. Видът му вдъхваше ужас. Нежното й тяло я заболя от натиска на пръстите му. Но тя предпочиташе физическата болка, защото се понасяше по-лесно. Задави се от болката в сърцето си.

— Ако ме обичаш поне малко, няма да правиш това.

— Ако те обичам, Мери, ще загубя всичко, което ми е скъпо на сърцето. Не ти ли е ясно? Дори и да те обичам, пак няма да ме отклониш от изпълнението на дълга ми към краля — той стисна зъби. Погледите им се кръстосаха. — Никога няма да обичам невярна жена.

Мери се вцепени. Начинът, по който я гледаше, я караше да иска да му каже, че не му е невярна. Искаше й се да настоява, че не е възнамерявала да го предаде. Той като че ли очакваше да чуе нещо подобно от нея, но тя сигурно бъркаше. Не смяташе, че той ще я обича, ако му бъде вярна. Държането му и думите от предишния ден, когато й даде червената роза, изплуваха с поразителна сила в съзнанието й. Тя извика:

— Стивън…

Усмивката му се разкриви. Той вдигна ръка и я спря, преди да е почнала да говори. Тя дори не знаеше какво да му каже.

— Достатъчно. Стига си плакала. Спирай веднага. Действията ти доказаха вината ти много по-убедително от всички думи… или сълзи… с които ще се опиташ да ме убедиш в невинността си.

— Не — прошепна Мери. Стори й се, че сърцето й ще се пръсне от мъка. През ума й мина мисълта, че не я чака нищо хубаво, точно както беше предвиждала. Освен ако не спрат веднага. Но как, мили боже, как?

Той се извърна рязко от нея. Отиваше си. Бракът им беше рухнал. Любовта й се беше превърнала в прах. Тя се облегна на ръце и се загледа подире му. Нещо я подтикна да хукне след него, но се сдържа. Не биваше да му позволява да я оставя така. Но след това Мери си спомни за кървавите му намерения и се задави от горчивина. Нямаше сили да тръгне подире му, нито да го повика да се върне.

Изведнъж той спря на вратата. Стоеше, обърнат с гръб към нея. Като че ли чакаше нещо. Мери си каза, че трябва да проговори, преди да е станало твърде късно и бракът им да се разстрои завинаги. Отвори уста, но само си пое въздух.

Раменете му настръхнаха.

— Аз съм глупак — каза той грубо… и си отиде.

— Не! — извика Мери. Някакъв глас закрещя в главата й, че въпреки неговото вероломство и предателство, не бива да приключват така връзката си. Скочи на крака и хукна след него. Изскочи в залата.

— Стивън! Стивън!

Но беше твърде късно. Нямаше отговор — той си беше отишъл. Мери рухна на пода. Сълзите рукнаха на свобода, а сърцето й се окъпа в кръв.