Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Мери разпозна веднага чия е силната ръка, която я сграбчи. Той я дръпна за шията, завъртя я и я пусна.
Мери залитна, както заради силата на движението му, така и заради изражението на лицето му. То беше слисано и невярващо.
В този миг не я интересуваше нищо. Твърде разярена беше, за да я е грижа за каквото и да е.
— Бъди проклет — изсъска тя. Веднага съжали за думите си. Изненадата му се превърна в ярост. Тя се обърна и избяга.
Мери беше потресена от чудовищната си постъпка — току-що беше подслушала мъжа си. Още по-лошо — хванаха я на местопрестъплението. Отсега нататък щяха да я смятат за шпионка. Изкрещя ужасено, когато чу тропота от краката на Стивън, който неумолимо я настигаше. Изплашена до смърт, Мери влетя в спалнята, в която живееха. Вече ги деляха само една-две стъпки. Извърна се, за да затвори вратата. Надяваше се да я заключи. Твърде късно. Той вече стоеше на прага. Стивън затръшна вратата с една ръка. С такава лекота, сякаш тя беше от хартия, а не от тежък дебел дъб.
Мери отскочи назад. Лицето й се обля в сълзи.
Стивън се надвеси над нея. Очите му бяха широко отворени, лицето — изопнато, а тялото му трепереше от гняв.
— Ти шпионираш мен, своя мъж!
— А ти тръгваш на война срещу моя народ! — извика Мери.
Стивън я изгледа втренчено.
— Как можа? — извика Мери. Сърцето й подскочи лудо. — Как е възможно да искаш да тръгнеш на война?
— Мен ли питаш? — попита той най-накрая. Гласът му беше тих и звучеше неестествено. Мускулите на лицето му се изопнаха — толкова здраво беше стиснал челюсти. — Мен ли обвиняваш? Изпълнявам си дълга, госпожо, точно както и ти изпълняваш твоя.
Мери не отговори. Трепереше.
— Госпожо — каза той сковано. И той трепереше. — Войната не те засяга. Ти имаш само една грижа и тя е животът ми да е уютен и изпълнен с удобства.
— Да, уютът ти е моя грижа — изрече неуверено Мери. — Но когато война заплашва моето семейство и дома ми, тя се превръща в първата ми грижа! Трябва да знам какво става!
— Да, трябва да знаеш какво става. Но ще те попитам нещо… Вярна ли си ми, Мери?
Тя отвори уста и каза:
— Отиваш ли на война срещу Шотландия, Стивън? Отиваш ли?
— Не ми отговори, Мери — изражението, позата и гласът му изведнъж станаха заплашителни.
— И ти не ми отговори — прошепна покрусено Мери. Дланите й се притиснаха към гърдите, за да облекчат болката в сърцето й.
— Отговори ми, Мери! — настоя Стивън.
— Да — каза Мери. Все едно, че някоя виновна селянка си признаваше престъплението пред господаря си, толкова смирен и покорен беше гласът й. — Да.
— Лъжеш ли ме? — Гласът му стана още по-висок. Гледаше я обезумяло. — Не ме ли шпионираше?
— Да, шпионирах те — тя затвори за миг очи.
— Как е възможно да си ми вярна, щом ме шпионираш?
Тя не отговори.
— Отговори ми! — изрева той. Вдигна ръката си. Мери се сепна и отскочи. Той замахна, но не я удари. После я хвана за рамото и я разтърси. Мери се уплаши. Усети, че той всеки момент може да избухне още повече и да я пребие. — Ти ме шпионираш в собствения ми дом! Това не е ли измяна?
— Мразя те — прошепна Мери. Усети, че плаче. Само преди няколко часа се намираше в прегръдките му и беше влюбена до уши в този мъж. Този мъж, на когото въобще не му пукаше за нея.
За миг двамата се погледнаха в очите. След това той я придърпа още по-близо до себе си.
— Значи стигнахме до истината!
— Истината — каза тя — е, че ти не се различаваш от баща ми, който ме ожени за теб, за да ме използва и за да ти помогне да извършиш гнусното си вероломство.
Той я хвърли на леглото. Мери се сви и зачака върху нея да се изсипе порой от удари. Но това не стана.
Грубите и твърди ръце на Стивън я обърнаха насила по гръб, така че тя беше принудена да го погледне в лицето. Той се наведе над нея.
— Моето вероломство ли? Моето вероломство? Значи на всичко отгоре и дръзваш да ме обвиняваш? Искам ти да обясниш своето вероломство, госпожо! Обясни веднага защо постъпи така!
Мери не съумя да измисли нищо в своя зашита. Всъщност нямаше никакво желание да се защитава, не и пред него, не и сега.
— Къде са хитростта и умът ти? Няма ли поне да отречеш обвинението?
Мери закри очите си с ръка и остана безмълвна.
Стивън я притисна в леглото.
— Ти си моя жена, госпожо, моя жена. Заклехме се пред Бога. Какво значат за теб собствените ти клетви, мадам?
Нямаше как да не му отговори. Той беше прекалено вбесен.
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа истината.
— О, не! И какво ще ми пробуташ като истина, Мери? — Той се изправи и се надвеси над нея. — Че ме обичаш? Че никога няма да ме предадеш? — Той крещеше.