Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— За нея това е спорт. Има една отвратителна игра — опитва се да провери колко куршума може да вкара в човека, преди да го убие. — Оставих го да поразмисли над това интригуващо хоби. — Двеста и осем.
— Аз… Какво е това число?
— Нейният рекорд. Поне тя твърди така. Но според мен лъже безбожно. Веднъж я видях как надупчи един човек седемдесет и три пъти, а той беше истински здравеняк и пак умря. Загуба на кръв… или сърцето не издържа на болката… кой знае? Но двеста и осем куршума? Според мен си е чиста измислица. Ти как смяташ?
— Аз… господине, Абдул не знае.
Мислех, че знае, но реших да му помогна.
— Нали я видя снощи? Спомни си. Пусна на всички по един куршум в левия крак, нали така? Ето, да вземем теб — само те одраска. Нарича го „изстрел по периферията“. Не питай какъв е „точният изстрел“. Да речем, че е най-лошото, което може да сполети един мъж.
Абдул облиза устни и се втренчи в мен.
— Да, но вие сте добър и почтен човек. Спомням си… вие не й позволихте да извърши с нас тия ужасни неща. — Той се усмихна плахо, разкривайки един липсващ зъб, навярно избит още в детството. — Много съм ви благодарен за това, господине.
— А, нищо. — Погледнах го в очите. — Просто нямахме време. Пет пари не давах какво ще направи с вас, но като се започне веднъж… — Облегнах се назад и спокойно го уведомих: — Ти си майстор на бомби. Вече те проверихме.
— Не… Аз дори не познавам онези хора… хората, които пленихте…
— Така ли?
— Да. Аз… как да го кажа? Просто търсех къде да спя. Такъв е нашият обичай… аз съм мюсюлманин. Коранът повелява правоверните да си оказват гостоприемство.
Биан влезе с поднос, върху който имаше сандвич с фъстъчено масло и желе и четири-пет пакетчета с ядки.
Абдул огледа подноса, преди пак да върне очи към лицето ми, опитвайки да прецени дали съм чак такъв идиот, че да му повярвам.
— Има две непреодолими пречки — обясних аз. — Първо, намерихме артилерийските снаряди на партера. Второ, Али бин Паша ни каза за теб съвсем други неща по пътя за болницата.
— Но това не е истина. Аз… аз не знам защо този човек ще клевети Абдул.
— Той ни каза, че си майстор в правенето на бомби от артилерийски снаряди.
— Не познавам този човек.
— Той те познаваше.
— Абдул не знае как се правят тези неща… тези бомби. Кълна ви се.
Биан разбра накъде вървят работите и се обърна към мен.
— Нашите хора проверяват за отпечатъци инструментите, които намерихме във фабриката. Резултатите ще пристигнат всеки момент. Ако отпечатъците съвпаднат с неговите, остави го на мен.
Привикнал с живота из пущинаците, Абдул не бе очаквал подобен развой и по физиономията му пролича колко неприятно е изненадан. Там, откъдето идваше, криминалистиката се изчерпваше с бой по топките до припадък.
Хвърлих на Биан недоволен поглед.
— Хей… може в Мосад да сте свикнали на такива методи. Но в ЦРУ предпочитаме да ги запазим живи… поне докато проговорят. Не може непрекъснато да ги екзекутираш.
Тя се престори на отегчена.
— За предишните нищо не каза.
— Те бяха други. Този може да знае нещо важно.
— Той? Я го виж. Тъпо нищожество. Дребните риби стават само за пържене. Уморена съм и искам да спя. Дай да приключваме.
— Добре де… поне дай на човека шанс да докаже, че грешиш. Може пък да знае нещо. Писна ми все аз да имам грижата за труповете.
— Я стига. Метни го при другите на градското бунище. Както винаги, ще го припишат на терористите.
Абдул очевидно не хареса новата насока на разговора и реши да се намеси.
— Йордания — съобщи той. — Аман, Йордания. От този град е Абдул.
— А откога Абдул… откога е в Ирак? — попитах аз, заразен от неговия стил на говорене.
— Една година. Може би малко повече, господине.
— А преди това? — намеси се Биан.
— Аз бях… — Той млъкна насред изречението и ме погледна. — Господине, моля ви… аз… ако ви кажа тия неща… аз… Тези хора ще преследват Абдул. Не можете да си представите какво правят с предателите.
— Ето, видя ли — заяви Биан. — А сега, ако обичаш, остави го на мен.
— Не, чакай… — Помълчах, после попитах Абдул: — Чувал ли си за програмата за защита на свидетели?
— Ъъъ… да, мисля, че съм гледал нещо такова в холивудските филми.
— Точно така. Ще те преселим някъде под фалшиво име. Ще имаш съвсем нов живот. Сигурно предпочиташ да е някъде на топло. Прав ли съм? Южна Калифорния или може би Флорида. Мацки, плажове и джамии. — Усмихнах се насърчително. — Купуваме ти голяма къща на плажа, даваме ти един милион плюс тлъста месечна сума за разноски. Кое не ти харесва?