Острието на Фондацията

Прегледаха внимателно регистъра на музеите и университетите, започвайки от най-близките, и провериха цялата възможна информация за антрополози, археолози и специалисти по древна история.

— А! — възкликна внезапно Пелорат.

— А? — повтори малко подигравателно Тривайз. — Какво „А“?

— Това име, Квинтесец. Нещо ми говори.

— Познаваш ли го?

— Не, разбира се, че не, но може би съм чел негови статии. Да се върнем на кораба, където ми е класьорът с отпратки…

— Няма да се връщаме, Янов. Ако името ти е познато, това е добра отправна точка. Дори той да не може да ни помогне, несъмнено ще ни насочи по-нататък — Тривайз се изправи. — Хайде да разберем как да стигнем до Сейшелския университет. И понеже по пладне там няма да има никой, първо да похапнем.

Беше късен следобед, когато успяха да намерят университета, да се оправят в лабиринтите му и да се озоват в приемната, където зачакаха една млада жена, тръгнала да търси информация, дето би могла — а може би и не — да ги отведе до Квинтесец.

— Чудя се — неспокойно рече Пелорат — колко ли още ще трябва да чакаме. Учебният ден май вече е на приключване.

Сякаш с думите си подаде някакъв сигнал — младата дама, която за последно бяха видели преди половин час, влезе и бързо тръгна към тях. Докато вървеше, обувките й святкаха в червено и виолетово и издаваха висок музикален тон. Височината му варираше в зависимост от скоростта и силата на стъпките.

Пелорат примигна. Предположи, че всеки свят има свои собствени начини да оскърбява сетивата му, също както всеки имаше своя собствена миризма. Зачуди се дали както вече не усещаше миризмата на Сейшел, ще може да се научи да не чува и какофонията, която модерните млади дами създаваха при ходене.

Служителката приближи до Пелорат и спря.

— Може ли да ми кажете цялото си име, професоре?

— Янов Пелорат, госпожице.

— Планетата, на която живеете?

Тривайз понечи да вдигне ръката си, за да го накара да замълчи, ала Пелорат или не го видя, или не му обърна внимание.

— Терминус.

Младата жена широко се усмихна, очевидно доволна.

— Когато казах на професор Квинтесец, че професор Пелорат пита за него, той заяви, че е съгласен да ви види, само ако сте Янов Пелорат от Терминус.

Историкът бързо запримига.

— Вие… вие искате да кажете, че е чувал за мен?

— Явно е така.

Почти със скърцане Пелорат успя да измайстори една усмивка, когато се обърна към Тривайз.

— Той е чувал за мен. Честна дума, не мислех… искам да кажа, че съм написал само няколко студии и не съм предполагал, че някой… — професорът поклати глава. — Те нямаха кой знае какво значение.

— Добре де — рече Тривайз също с усмивка, — престани да се гушиш в дебрите на самоподценяването и да вървим — той се обърна към жената. — Предполагам, госпожице, че има някакво транспортно средство, което да ни закара при него?