Острието на Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Острието на Фондацията». Краткое содержание книги:
Като цяло и особено в светлината на последните събития вече нямаше никакво съмнение, че от Тривайз би излязъл великолепен кандидат за Втората фондация, ако политиката да не се закачат родените на Терминус не съществуваше още от времето на Палвър.
Никой не можеше да каже колко кандидати от най-високо качество са били загубени през тия столетия. Нямаше начин да се оцени всеки от квадрилионите човешки индивиди, населяващи Галактиката. Едва ли някой от тях обаче би бил по-обещаващ от Тривайз и определено никой не се бе намирал в по-чувствителна точка от него.
Гендибал леко поклати глава. Независимо дали бе роден на Терминус или не, той не е трябвало да бъде изпускан. И браво на наблюдателя Компор, че го е забелязал, макар вече деформиран от годините.
Сега, разбира се, Тривайз за нищо не им трябваше. Беше прекалено стар за моделиране, но все тъй притежаваше вродената си интуиция, тази способност да отгатва решението на основата на непълна информация и още… още…
Старият Шандис — който, макар и отминал върховите си години, беше в общи линии доста добър Първи говорител — бе видял тук нещо, дори и без свързващите данни и разсъжденията, направени от Гендибал, докато траеше пътуването. Тривайз, бе казал Шандис, е ключът към кризата. Защо Тривайз беше на Сейшел? Какво планираше? Какво правеше?
Той също не трябваше да бъде докосван! Гендибал бе сигурен в това. Докато не станеше известно каква точно е ролята на Тривайз, щеше да е абсолютно погрешно да бъде изменян по какъвто и да било начин. Една погрешна стъпка спрямо него можеше да експлодира като съвършено неочаквано микрослънце в лицата им.
Почувства нечий ум да витае над неговия и — без да мисли — го отпъди, както би пернал някое от досадните транторски насекоми. Усети как чуждата болка мигом го обля и погледна нагоре.
Сура Нови бе поставила длан върху намръщените си вежди.
— Извинявай, учителю, аз бъдеш изведнъж главоболна.
Гендибал незабавно се укори за постъпката си.
— Съжалявам, Нови. Не съобразих или по-скоро мислех прекалено целенасочено — той бързо и нежно заглади разрошените умствени ластари.
Нови се усмихна с внезапно оживление.
— Мина с моментално изчезване. Благият звук на твоите думи, учителю, ми действа добре.
— Добре! Да не би нещо да не е наред? Защо си тук? — Въздържа се да проникне по-дълбоко в ума й, за да открие сам причината. Все повече и повече усещаше, че не желае да нарушава личния й свят.
Нови се поколеба, сетне леко се наклони към него.
— Аз бъдеш загрижена. Ти гледаше в нищото и правеше звуци, а лицето се кривеше. Аз стоях тук като прът, изплашена, че падаш болен и не знаех какво да правя.
— Няма нищо, Нови. Не се бой — той потупа ръката й. — Няма от какво да се боиш. Разбираш ли?
Страх — или някаква друга силна емоция — разкриви и развали отчасти симетрията на мислите й. Той предпочиташе нейният ум да е спокоен, мирен и щастлив, но се поколеба дали да го нагласи в подобно положение чрез външно влияние. Тя бе почувствала предишната корекция като ефект от думите му и Гендибал реши, че този вариант му харесва повече.
— Нови, защо да не те наричам Сура? — попита.
Тя го погледна с внезапна тревога.
— О, учителю, не го прави.
— Но Рафирант те наричаше така, когато се срещнахме. Сега те познавам достатъчно добре…
— Зная, че той правеше го, учителю. Това бъдеш както един мъж говори на момиче, което няма никакъв мъж, никакъв годеник, което е… непълно. Ти казваш нейното първо име. За мен по-почетно, ако казваш Нови, и аз бъдеш горда да казваш така. И ако аз нямам мъж, имам учител и аз бъдеш доволна. Аз се надявам, че за теб не обидно да казваш Нови.
— Съвсем не е обидно, Нови.
При тия думи умът й красиво се разглади и Гендибал се почувства доволен. Твърде доволен. Дали трябваше да бъде толкова доволен?
Малко засрамен той си спомни за предположението, че Мулето е бил повлиян по същия начин от онази жена от Първата фондация, Байта Даръл, за да стигне до собствения си провал.
Сега, естествено, беше по-различно. Демянката бе неговата защита срещу чужди умове и Гендибал искаше тя да служи по най-ефикасен начин на тази цел.
Не, и това не бе вярно. Неговата функция като говорител би била компрометирана, ако той престанеше да разбира собствения си ум или — което беше още по-лошо — преднамерено го изменяше, за да избегне истината. А истината бе, че му е приятно, когато тя е спокойна, мирна и щастлива ендогенно — вътрешно, без негова намеса — и му е приятно просто понеже тя му е приятна; и в това — помисли си дръзко — няма нищо лошо.