Леговище от кости

— Щом си маг — предложи Барис, — можеш да направиш и други неща, с които да ни помогнеш.

— Какви например? — попита Ейвран.

— Можеш ли да призовеш животни на наша страна?

— Тоягата ми не е в мен — оправда се Ейвран — Освен това не мисля, че на мили оттук има нещо друго освен раци-слепци.

— Моля те — примоли се Инура, — опитай нещичко.

Тези хора бяха напълно отчаяни. Ейвран се вгледа в мрачните им, печални лица и не можа да измисли нищо, с което би могла да им помогне. Но гневът заради смъртта на баща й бушуваше в нея и жадуваше отмъщение.

Известно време остана замислена.

— Ще опитам — каза накрая Ейвран.

Затворниците я наобиколиха безмълвно, вперили погледи в нея. Тя забави дишането си и разпростря мислите си.

Съзнанието й освети най-напред Габорн. Представи си лицето му. Когато го видя ясно, се опита да се хармонизира с учестеното му дишане. Той тичаше. Това поне можа да усети.

Опита се да си представи какво вижда, докато тича, опита се да почувства твърдата камениста земя под краката му. Но безуспешно. Нямаше достъп до тревожните му мисли.

Нужна й бе по-лесна цел, по-достъпен обект. Бинесман я бе научил да се свързва с един елен из хълмовете над Скалата на Мангън, защото беше глупаво животно.

„Какво глупаво животно знам? — запита се Ейвран. — Световен червей.“ Габорн се бе свързал с такъв.

Но представата за някакъв огромен червей, който пълзи из лабиринтите, беше твърде неприятна. Не посмя да призове подобно чудовище.

Избистри съзнанието си и от него бавно изплува един образ: зелената жена, вайлдът на Бинесман.

Ейвран протегна мислите си.

Видя зелената жена и се опита да проникне в съзнанието й. Но създанието бе много, много далеч. След дълги минути Ейвран започна да вижда през очите на вайлда, да чува с нейния слух, да надушва чрез нейното обоняние. Изуми я остротата на възприятията й. Обонянието на зелената жена бе по-чувствително от това на хрътка, а зрението й по-остро от това на бухал. Всяко нейно нервче бе нащрек. Усещаше всяко докосване до кожата си и дори вкуса на въздуха с върха на езика си. Бинесман действително бе измайсторил добре своя вайлд. Ейвран не си бе представяла, че е възможна такава жизненост, такава хармония с всичко наоколо.

Зелената жена стигна до една огромна пропаст, която препречи пътя й. Ниско долу се извиваха стените на каньона, а покрай брега на реката се извисяваха каменни дървета, наподобяващи дъбове без листа, по брега растеше трева-червей, в която се спотайваха слонски охлюви — сякаш купчинки овални камъни.

Преодоляването на отвесния каньон би отнело и на хали, и на хора дълги часове, но вайлдът само подскочи, пропадна стотици стъпки надолу и се вкопчи в една скала на отсрещната стена.

Ейвран почти усети докосването на грубия камък до дланите на зелената жена, която се заизкачва по канарата с пъргавината на паяк.

Ейвран се изненада от издръжливостта на вайлда. Създанието черпеше силата си от Земята, а сега тя бе навсякъде около нея, обгръщаше я, зареждаше я с енергия. Ейвран усещаше невероятната жизненост в изопнатите й мускули.