Леговище от кости

Шемоаз наостри уши да чуе какво става навън. Вятърът бучеше и бурята се усилваше.

Скоро пантите на здравата ремонтирана врата захлопаха.

— Навън има някой, който иска да влезе! — обади се една жена. — Кой може да е?

Шемоаз реши, че хлопа бурята, защото никой отвън не извика за помощ. Или пък не можеше да надвика воя на вятъра.

Заоглежда се из стаята. В селището живееха само шестнайсет фамилии. Все още не ги познаваше достатъчно добре, за да прецени дали всички са тук. А ако някое от децата бе останало отвън?

Ебер започна да извиква едно по едно имената им:

— Калн Хокс, тук ли са всичките ти хора?

Калн се огледа около себе си:

— Да!

— Дунагал Фри, твоите?

— Тук сме!

И подред нататък.

Ебер и леля Констанс бяха тук с Шемоаз, а баба й седеше на масата — нещастната старица изобщо не проумяваше, че нещо не е наред.

— Всички сме тук — каза накрая Ебер.

— Но някой е останал навън! — настоя жената.

— Знам кой — обади се Гадамон Дринкуотър. — Онзи стар овчар, дето живее на хълма.

— Не — отвърна Ебер. — Предупредих го тази сутрин. При буря откарва овцете си в една пещера. Реши да остане там със стадото.

— Пред вратата няма никой — каза Ейбъл Фармуързи. — Има нещо.

Вятърът стенеше болезнено и хлопаше по вратата, сякаш се опитваше да я изтръгне. Бурята запращаше клони и листа и вратата се тресеше от ударите им. Шемоаз слушаше ужасена.

Беше чувала как бушува Сияен на мрака, дори вече мъртъв, беше видяла как се превърна във вихрушка и се спусна на изток. Сега, изглежда, се бе върнал.

Чу се далечно писукане, сякаш пред вратата кръжаха прилепи. Под воя на вятъра и трясъка на гръмотевиците Шемоаз едва можеше да го различи. Към писукането се добави миризма на козина и нечистотии.

— Плъхове! — обади се една възрастна жена. — Мирише на плъхове!

Звукът постепенно се усилваше, а заедно с него и вонята. Към тях прииждаха плъхове — не десетки и стотици, не дори хиляди, а десетки хиляди.

Шемоаз си ги представи как препускат през равнината покрай сухите стъбла в пшеничните ниви, как скачат в рекичката и я преплуват с мрачна решимост. Как изкатерват каменните огради на нивите, препускайки като по равен път.

А сега плъховете вече бяха пред вратата. Писукането и дращенето им бе придружено от стържещия звук от прегризването на дъските.

Вуйчо Ебер извика:

— Бягайте в дъното!

Стомахът на Шемоаз се сви от страх. Повечето жени и деца се втурнаха към дъното на избата да намерят място, където да се скрият. Но тя се огледа за оръжие, грабна една метла и се приближи до вратата. Някои младоци от градчето бяха домъкнали саби и мечове за всеки случай. Но срещу плъховете едва ли щяха да им бъдат от голяма полза.

Диърборн Хокс взе метлата от ръцете й и каза:

— Дай ми я. Аз ще се оправя. Върви отзад при другите!

— Не искам — възрази Шемоаз. — Мога да помогна.

— Носиш дете — напомни й той. — Мога да ти разреша да излагаш себе си на опасност, колкото искаш. Но за бебето трябва да се погрижим.