Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Шемоаз му подаде метлата и го погледна за момент. След това тръгна към дъното на винарната при другите жени. Хвърли поглед назад, Диърборн не откъсваше очи от нея.
Плъховете продължаваха да прегризват дъските на вратата.
И в същия момент започна да се случва нещо невероятно. Торбаланите заподсвиркваха жалостиво в бърлогите си. Започнаха да подават муцунки и да душат въздуха с потрепващи мустаци. След това тантурестите човекоподобни същества се заизмъкваха от дупките си, примигвайки на светлината на лампите.
Шемоаз никога не ги бе оглеждала толкова подробно. Първите, които се измъкнаха дебнешком от леговищата си, бяха едри мъжкари-ловци. Бяха малко по-високи от една стъпка. Всички бяха облечени във всевъзможни парцали, карикатурно подобие на човешко облекло. Един бе препасал само колан от миша кожа, на който бе провесил оръжието си, а друг бе нахлупил някаква дрипа като кепе на главата си. Цветът на кожата им беше от кафяво до петнисто сиво, коремчетата им бяха по-светли от гърба. Всеки бе въоръжен с по нещо — дълго една педя копие, измайсторено от стара въдица, наподобяващо брадвичка парче счупено стъкло, камичка от златна игла за пелерина.
Запристъпваха към вратата, като ръмжаха и скимтяха, а щом се изправиха пред нея, започнаха да подсвиркват.
Плъховете бяха предпочитаната им плячка — любимо лакомство, каквото бе сърнешкото за жителите на Роуфхейвън. Още торбалани изпълзяха от дупките си; придобили смелост, прииждаха нови и нови ловци — възрастни с посивяла козина и младоци с лъскави кафеникави кожухчета. Скоро поне двеста торбалани-воини изпълниха стаята — Шемоаз изобщо не можеше да си представи, че толкова много се спотайват в дупките на старата винарна.
Вуйчо Ебер предупреди:
— Дръпнете се назад. Това е тяхна битка. Земния крал затова ни каза да се скрием под земята.
Хората се изтеглиха назад и зачакаха със страхопочитание предстоящото сражение. Плъховете продължаваха да прегризват дъските. Отвън бурята бушуваше, а вятърът виеше и блъскаше по вратата.
Внезапно един едър плъх се втурна под вратата.
Половин дузина копия светкавично го пронизаха.
Един от торбаланите-главатари изръмжа заплашително и вдигна триумфиращо плъха във въздуха. Краката му подритваха безпомощно; той се мъчеше да се измъкне; изви глава и захапа копието. Беше мръсен и със сплъстена козина. Изглежда, умираше от глад, сякаш бе препускал дни. Очите му бяха покрити с плътна жълтеникава ципа, а козината му бе сплъстена от кал и нечистотии.
Главатарят на торбаланите размаха копието си и запокити ранения плъх във въздуха. Нещастната гадина тупна в средата на помещението и остана да лежи на една страна, като скимтеше и размахваше крачета, сякаш се опитваше да избяга.
Три женски се втурнаха от дупките си, сграбчиха ранения плъх, задърпаха го във всички посоки и го заразкъсваха с острите си нокти. Плъхът изписка и умря.
Женските помъкнаха парчетата към дупките си, като оставиха червата и нечистотиите на пода.
Воините метнаха втори плъх на неговото място, а след това трети и четвърти; излязоха други женски.
Но започналото като клане сражение скоро прерасна в тежка битка.
Плъховете продължаваха да прегризват дъските и да разширяват прохода, така че много скоро започнаха да се промъкват с десетки под вратата. Воините-торбалани в първите редици мушкаха и посичаха зверчетата, препречваха прохода с мъртвите им тела. Но плъховете нахлуваха. Изскачаха през отверстията, забиваха остри зъби в плътта на торбаланите, трошаха костите и прегризваха артериите им. Торбаланите не отстъпваха; подсвиркваха и ръмжаха проклятия срещу нахлуващите като обезумели плъхове.
Някои от тях успяваха да профучат покрай торбаланите и се спускаха към селяните като побеснели кучета.
Гледката беше вцепеняваща. Торбаланите хвърлиха един ранен плъх зад себе си и той се втренчи с помътен от болката поглед в дъното на помещението. Изведнъж погледът му се проясни, сякаш животинчето се сети какво трябва да направи, и плъхът задраска с лапи към струпалите се в нишата хора като подгонило глиган ранено куче.
Това не беше безумие, сети се Шемоаз. Нечия чужда воля диктуваше действията му.
Когато приближи, от гърлото му се разнесе дрезгав звук, наподобяващ колебливо ръмжене. Шемоаз никога не бе чувала плъх да издава подобен звук.
Но бе чувала, че плъховете разнасят болести. Едно тяхно ухапване много често се превръщаше в гнойна рана, която не заздравяваше дни наред. А понякога ухапаните от плъх дори умираха.
Шемоаз се боеше, че тези болнави създания, които се промъкваха под вратата и нападаха с отчаяна решителност, носят някаква неподозирана зараза.