Леговище от кости

Какъв смисъл би имало бягството й, ако останеше саката?

Измина цял безкраен час. Утринното слънце се издигна над вълните. Водата отразяваше небесната синева, а огромните вълни бяха ситни бръчици върху вечното лице на океана. Водата се простираше навсякъде, сякаш нямаше край. Мирима никога не се бе усещала толкова дребна, толкова нищожна.

Морето я зовеше. С всяка връхлитаща върху скалите в основата на канарата вълна, чийто рев напомняше врявата на тълпа зрители на турнир, тя усещаше, че океанът я привлича, че я тегли към дълбините си.

В подножието на канарата плуваха тюлени и главите им подскачаха сред вълните. Тя копнееше да поплува с тях. Корморани, чайки и други крайбрежни птици прелитаха на ята. Малък зеленикав рак се изкатери по скалата и се втренчи с изпъкналите си очички в нея. От устата му се стичаха капки вода.

— Ела, малък приятелю — замоли му се Мирима. — Ела да прережеш оковите ми.

Но малкото раче не я разбра и се отдалечи бързешком.

Денят се влачеше едва-едва. Мирима продължаваше да виси върху канарата. Чу тих шум от приближаващи стъпки.

Проточи врат и видя възрастна инкарка да излиза от металната врата. Беше бледа като платно и прегърбена от старост. Приближи се крадешком, сякаш се боеше някой да не я види.

— Дойде да търсиш Дайлан Чука ли? — попита шепнешком тя на изненадващо чист роуфхейвънски.

— Да — промълви Мирима с пресъхнали устни.

— Отдавна се питам какво се е случило с него — продължи старицата. — Някога, още бях момиче, ми беше наставник. Баща ми го нае да ни учи за отдавнашното минало, за далечни земи и на езиците на народите. Много го обичах, но така и не успях да му го кажа. Бях принцеса, нали разбираш. — Мирима разбра. Щеше да е позор за жена от двора на Инкара да обича мъж от Роуфхейвън, дори герой като Дайлан Чука. — Но колкото го обичах аз, още по-силно го обичаше сестра ми. Често се опитваше да остане насаме с него, а нощем ми разказваше как го е сънувала. Колкото повече го търсеше, толкова по-силно я отблъскваше той. Сватбата й беше уговорена още преди да се роди, нали разбираш. Трябваше да се омъжи за Сандакра Криометес, принца на Интурия. Колкото наближаваше денят на сватбата й, толкова повече я заболяваше сърцето и накрая тя намисли да намери начин да си отмъсти на нашия учител. В нощта преди сватбата си отряза утробата и умря.

За момент Мирима остана безмълвна — не можеше да проумее смисъла на думите й.

— Защо?

— Така постъпваме в Инкара — отговори старицата. — Когато една жена се е омърсила с един мъж, по този начин тя признава това и му отмъщава.

„За да му навреди — осъзна Мирима, — принцесата го е обвинила за собствената си смърт.“

— Баща ми даде на принца мен вместо сестра ми. Чувала съм някои неща за това какво се е случило по-нататък. Моят господар Криометес беше бесен и настоя за отмъщение. Безсмъртният избяга на север и много мъже тръгнаха да го преследват. Във Фереция имаше голямо сражение. Много от нашите мъже не се завърнаха.