Леговище от кости

Веразет блъскаше Мирима по дългия тунел, за да пристъпва по-бързо. Не беше особено деликатен. За севернячка като нея бе прекалено тъмно, но той я побутваше да бърза почти слепешката. До слуха й достигаше шум на море — глух тътен на вълни, които се разбиват в мрачни скали, далечен писък на чайка. Въздухът бе наситен с тежък мирис на солена вода.

Нещо в нея потрепна. Никога не бе чувала шум на морски вълни и дори не можеше да си ги представи. Мислеше, че напомня плисък на вълни по брега на езеро. Той й бе познат.

Но шумът, който чуваше, нямаше нищо общо с това. До слуха й достигаше разбиването на вълни по брегове, които се бяха проснали на разстояния, които погледът не можеше да обхване. Вълните блъскаха скалите в основите на двореца Айселферион, плискаха се около тях и от тласъците им сякаш целият дворец потрепваше. Тя не само чуваше океана и долавяше мириса му. Трептенията му я пронизваха до костите.

Никога не бе изпитвала стихията на Водата с такава мощ. Тя я зовеше.

Веразет я изблъска от тунела и над главата й неочаквано затрепка звездната светлина. Мирима видя морето — огромно, безгранично, проснало се отвъд хоризонта. Почти се бе развиделило. На изток потрепваше нежна зора. Веразет, блед като мъртвец, в чието лице не е останала капчица кръв, я блъсна към един надвиснал над океана каменен парапет.

Водата се блъскаше в скалите под нея само на някакви си стотина разкрача. Един лек тласък и щеше да падне в дълбокото.

Принц Веразет я избута назад. Черната му пелерина бе отворена и под нея се виждаха бледите му гърди. Беше красив мъж с остър нос, яка челюст и добре оформени мускули на гърдите и корема. Дългата му сребриста коса бе сплетена на плитка, която падаше над дясното му рамо.

— Какво правиш? — попита го Мирима.

Той погали лицето й. Гледаше я с нескрита похот.

— Ще ми доставиш удоволствие — промълви най-накрая той, — ако ми дадеш дар… Метаболизъм.

Тя знаеше какво иска от нея. Дадеше ли дар на метаболизъм, щеше да изпадне в дрямка, докато получилият дара не умре и тя не възстанови метаболизма си. В такова състояние не би била способна да се спаси от похотта му. Дори нямаше да разбере, че я насилва. А когато се събудеше, щеше да носи детето му в утробата си.

— Нищо няма да ти дам — изръмжа Мирима.

— Мъжът ти много те обича. Даде волята си, за да те спаси. Накара ни да дадем обещание да те оставим жива. Но ако те пуснем, ще създадеш проблеми. Затова трябва да дадеш дар.

— Първо ще те убия — каза Мирима.

Той изсумтя подигравателно по адрес на тази нелепа заплаха.