Дракони на пролетната зора

Това беше цената, която трябваше да плати. Щеше да положи душата си върху олтара на тази жена, както някой би сложил шепа сребро върху възглавница. Дължеше го на Лорана. Достатъчно беше страдала заради него. Смъртта му нямаше да я освободи, но животът му можеше да го направи.

Той сложи ръка на сърцето си и се поклони.

— Господарке.

Китиара влезе в покоите си, а в ума й цареше бъркотия. Чувстваше пулса във вените си. Възбудата, желанието, славното въодушевление от победата я опиваха повече от виното. Но зад тях се криеше натрапчиво съмнение, което убиваше радостта й. Тя опита да го прогони от ума си, но когато отвори вратата на стаята си, ядът й избухна.

Прислужниците не бяха я очаквали толкова скоро, затова факлите не бяха запалени и огънят в камината не гореше. Тя посегна към шнура на звънеца, за да ги смъмри за небрежността, но една студена, безплътна ръка стисна китките й.

От докосването й изпита невероятен студ, който премина през костите и кръвта й и едва не смръзи сърцето й. Китиара изохка от болка и се опита да се освободи, но ръката я държеше здраво.

— Нали не си забравила за сделката ни?

— Не! — отвърна кратко тя и като се опитваше да не издава страха си, заповяда сурово: — Пусни ме!

Хватката около ръката й се отпусна и тя бързо я издърпа и я разтри. Дори за това кратко време беше станала синкавобяла.

— Лорана ще бъде твоя, когато Кралицата свърши с нея.

— Разбира се. Иначе не бих я поискал. Не ми трябва жива жена, както и на теб не ти трябва жив мъж… — Гласът му неприятно провлачи думите.

Китиара хвърли презрителен поглед към бледото лице и блестящите очи, които плаваха в пространството над черната броня на рицаря.

— Не ставай глупак, Сот — каза тя и побърза да позвъни. Имаше нужда от светлина. — Способна съм да отделя удоволствията на плътта от службата си — нещо, което ти не си можел, доколкото познавам живота ти.

— Какви са тогава плановете ти за полуелфа? — попита лорд Сот.

— Той ще бъде напълно и изцяло мой — каза Китиара, като търкаше наранената си китка.

Прислужниците се втурнаха в стаята, поглеждайки страхливо Черната Дама, тъй като се бояха от прословутите й яростни избухвания. Но заета с мислите си, тя не им обърна внимание. Лорд Сот се стопи в сенките, когато запалиха свещите.

— Единственият начин да го притежавам е да го накарам да наблюдава как унищожавам Лорана — продължи Китиара. — Това едва ли е начинът да спечелиш любовта му надсмя й се лорд Сот.

— Аз не искам любовта му — отвърна тя, докато сваляше ръкавиците и развързваше бронята си. — Аз искам него! Докато тя е жива, той ще мисли за нея и за благородната жертва, която е направил. Не, единственият начин да бъде мой — изцяло мой — е да го смачкам под ботуша си, докато от него остане само безформена маса. Само тогава ще ми бъде полезен.