Дракони на пролетната зора

Шепнещият глас беше напрегнат и кендерът разбра, че няма избор. Трябва да се събуди. Пък и тази част от мозъка му, която скачаше нагоре-надолу крещеше: „Може да изпуснеш нещо!“

— Слава на боговете! — въздъхна Тика, когато очите му се отвориха широко и я погледнаха. — Как се чувстваш?

— Ужасно — отвърна нещастно Тас, като се опитваше да седне. Както и очакваше, болката изскочи иззад ъгъла и се нахвърли върху него. Той изстена и стисна главата си.

— Знам… Съжалявам — каза отново момичето, докато го галеше нежно по косата.

— Сигурен съм, че ми мислиш доброто, Тика, но би ли престанала? Имам чувството, че ме удрят с джуджешки чукове.

Тя бързо отдръпна ръката си и той се огледа колкото можеше с едно око. Другото беше полузатворено.

— Къде сме?

— В тъмниците под Храма.

Тас почувства, че тя трепери от страх и студ и когато се огледа, разбра защо. Гледката го накара да потръпне и той с копнеж си припомни доброто старо време, когато не знаеше значението на думата „страх“. Би трябвало да изпитва тръпка на вълнение — все пак се намираше на място, където никога не беше ходил и сигурно имаше много забележителни неща за разглеждане, — но усещаше, че тук присъстват смъртта и страданието. Беше виждал твърде много хора да умират и да страдат. Мислите му се отправиха към Флинт, към Стърм и Лорана… Нещо у него се беше променило и той никога вече нямаше да бъде като другите кендери. Посредством мъката беше опознал страха, но страх не за себе си, а за другите и реши, че е по-добре да умре, отколкото да изгуби още някой, когото обича.

Ти извра пътя на мрака, по имаш смелостта да го извървиш, беше казал Физбан.

— Така ли е наистина, зачуди се той, въздъхна и скри лице в ръцете си.

— Не, недей! — извика Тика и го разтърси. — Не ни причинявай това! Имаме нужда от теб! Тас с мъка вдигна глава.

— Добре съм — каза бавно. — Къде са Карамон и Берем?

— Там. — Тика посочи далечния край на килията. — Пазачите ще ни държат заедно, докато намерят някой, който да реши какво да правят с нас. Карамон беше прекрасен — добави тя с горда усмивка и погледна с любов едрия мъж, който се беше свил намусен възможно най-далеч от „затворниците“. След това изражението й се промени и тя придърпа Тас. — Но се тревожа за Берем. Мисля, че полудява.

Таселхоф му хвърли бърз поглед. Мъжът седеше на студения мръсен под, загледан в една точка и наклонена встрани глава, сякаш заслушан в нещо. Фалшивата бяла брада, която му беше направил от кози косми, беше разкъсана и изцапана. Още малко й трябваше, за да падне окончателно, осъзна тревожно Тас.

Тъмниците представляваха лабиринт от тунели, издълбани в здравата скала под Храма, и се простираха във всички посоки от централната стая на стражата — малко кръгло помещение в основата на тясно вито стълбище, което се спускаше от приземния етаж. Там седеше огромен таласъм и спокойно ядеше хляб, прокарвайки го с някаква напитка от каната. Връзка ключове висеше на пирон над главата му, което показваше, че е главният тъмничар. Таласъмът не им обръщаше внимание — вероятно не можеше да ги види ясно в слабата светлина, тъй като килията им беше поне на сто крачки от него по тъмния, неприветлив коридор.