Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
И Шооран и Еетгон отидоха при него и приклекнаха до постелята му. И щом докосна ръката на Чаарлах, Шооран разбра, че той си отива. Чаарлах говореше, гледаше и се усмихваше също като преди, но ръката му беше толкова студена, че все едно в нея вместо кръв течеше студената влага на далайна.
— Вие двамата… не сте безразлични — почна Чаарлах. — Ръцете… стиснете ги. Не, не моите… Вашите ръце си стиснете… Не се обичате вие двамата, иначе никой нямаше да може да излезе насреща ви… — Чаарлах се позасмя. — Вижте се само, и двамата сте белязани. Съдбата като си хареса някой човек, го целува по страната, и колкото и да се миеш, не можеш да отмиеш знака й…
Шооран си спомни Топения и кимна. Само че белязаната буза на Еетгон беше лявата, а неговата, на Шооран, беше дясната.
И двамата ви обичам — единия, защото го разбирам, другия — защото той мене ме разбира. Никога няма да се разберете вие, понеже единият от вас е прав като харпун, а другият все търси криволици в шавара. Обещайте ми обаче поне да не си вредите един на друг. Разни са ви пътищата, всеки да си ходи по своя.
— Вече си направихме всичкото зло, което можахме — каза Еетгон, гледаше в земята. — И няма да го забравим.
— Но поне ново не си правете. — Чаарлах уморено полегна на възглавниците, грижливо подложени от Еетгон, и затвори очи.
Шооран и Еетгон чакаха, тълпата мълчеше, гледаше и слушаше, все едно още чуваше гласа на разказвача. Чаарлах бавно отвори клепачи и каза:
— Тук ли сте още? Искам да ви помоля: когато… утре… не ме носете в шавара. Цял живот ме беше страх да не ме хвърлят в шавара. И от далайна ме беше страх… Може би затова живях толкова дълго. А сега си вървете… Спи ми се.
Вечерта, когато стана ясно, че Чаарлах няма да се събуди, Еетгон вдигна лекото му като на дете тяло на ръце и го отнесе на върха на един от суур-тесегите. Шооран вървеше след него. Знаеше, че Еетгон няма да приеме помощта му, и затова не му я предлагаше. Другите изгнаници ги гледаха, но останаха в лагера, страх ги беше да се отдалечат от синора.
Върнаха се все така без да си кажат и дума. Шооран пак вървеше отзад, но не мислеше за погребението, а за това, че от върха на суур-тесега беше видял на съседния оройхон бялата резка на копие и вързана за него клонка от туйван, обсипана с алени цветове. Мъдрият Моертал даваше знак на духа на шавара.
И вървяха така един зад друг, и не забързаха дори когато над оройхоните се разнесе глух екот — многоръкият бог на далайна беше дошъл за разказвача, който толкова дълго му се беше изплъзвал.
Винаги е така в живота: ту чакаш новини, а новини няма и няма, ту почват да се изсипват една подир друга и се ядосваш защо са толкова много. Цели две седмици Моертал беше чакал сведения какво става в земите на изгнаниците и на ти сега — в един ден двама съгледвачи. И донесенията им бяха такива, че… такива приказки разказват на затлъстелите одонти от вътрешните земи преди лягане. В едно нещо обаче донесенията съвпадаха: илбечът се криеше сред изгнаниците, на носа се бяха появили четири нови оройхона. Моертал повярва — и как да не повярва, след като Йороол-Гуй излизаше от далайна по половин дузина пъти на ден. Но останалото… Отначало Моертал просто не искаше да слуша разказа на шпионката, но докладът на втория съгледвач го накара да се замисли. И след като отпрати доносниците, той почна да мисли, като ту сядаше на широкия си стол, поставен под високия туйван, ту скачаше от него и почваше нервно да крачи.
Изгнаниците се канеха да завоюват ъгловите земи! Това не беше лошо. Това беше изход за много години занапред. Всички знаеха, че горе-долу веднъж на всеки шест години изгнаниците стават толкова много, че почват да се превръщат в заплаха за държавата и тогава с тях трябва да се води истинска война. Сега обаче можеше да ги пусне да вървят на ъгловите земи. Да си правят там царство. Ако победяха, щяха да му се махнат от главата. Ако ги разбиеха, щяха да останат малцина и той лесно щеше да се справи с тях. Така че наистина имаше смисъл да пусне бунтовниците да тръгнат на запад. Ако го излъжеха, какво рискуваше? Не можеше да ги задържи там, където бяха, не можеше и да ги избие без артилерия, след като разполагаха с осем оройхона зад гърба си. (Моертал потръпна, като си помисли, че трябва да докладва за изгубените ухери.) Какво друго? Илбечът ще избяга… (За миг Моертал спря, после седна доволен на стола.) Да, всичко пасваше. Доносницата не лъжеше! А илбечът нямаше къде да отиде. Защото какво щеше да прави на ъгловите земи? Там щеше да е приклещен като тайза, а нали на илбечите им трябва простор, трябва им дълъг пуст бряг. И сега илбечът искаше точно това. Злият дух нямаше никакво значение — илбечите затова са илбечи, да си имат работа с духове. (Моертал нервно разтри слепоочията си.) Какво да прави? Да пусне изгнаниците да си вървят, а после да претърси оройхоните педя по педя, да пресуши шавара дори… Или все пак да ги обкръжи, но да не ги напада, да не закача илбеча. В края на краищата илбечът искаше да строи, нали? Ами да си строи. Който уважава сушачите, получава повече харвах. (Моертал си представи как на север се появяват не два, а цяла дузина оройхони и потръпна от удоволствие.) Не, той нямаше да направи като Ууртак, нямаше да иска да дадат тези земи на него. Да имаш голяма провинция значи да имаш големи грижи и всички да ти завиждат. Той щеше да направи друго — щеше да предложи на съвета на одонтите там да има нова провинция, провинция, която щеше да го защити от вечно бунтуващото се крайбрежие. И щеше да стане като затлъстелите одонти от вътрешните земи, и церегите щяха да са му нужни само за почетна охрана. Стига илбечът да не го излъжеше, разбира се, стига да не избягаше… Но пък нали все някой трябваше да държи на думата си на този свят!