Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Тълпата избухна в хор от „Така, така!“ и „Амин!“, Мохандас се озърна към Алиси Тобейн, дочака одобрителното кимване и се вторачи в камерата с най-неукротимата си решителност.
51.
Вървяха по студения пясък на плажа, Лорета боса, с обувките в ръка, наметната с пилотското яке на Глицки, за да се предпази от хладния въздух. Иначе беше пълно безветрие. Той държеше другата й ръка и се преструваше, че не се поддава на капризите на климата. Лорета бе подкарала към океана през северния край на града, около „Президио“, като заобиколи район, в който изглежда имаше полицейски час.
— И кога ще се върнеш във Вашингтон?
— Не знам точно. Иска ми се да видя някакъв край на това… на всичко, поне дотогава ще остана. Стига да не се проточи прекалено, за което искрено се надявам.
Отделиха цялата вечер само за себе си — и двамата очакваха Кевин Ший да бъде задържан и регистриран в затвора още на следващия ден. Лудостта постепенно щеше да стихне. Нямаше нужда да я обсъждат, изходът от хаоса вече се виждаше.
— Чувствам се съпричастна. И сериозно се тревожа за Илейн. — Постепенно забави крачка, накрая спря и застана срещу Глицки. — А и ти се появи.
Той продължи нататък, стъпка по стъпка. Каза с най-сдържания си глас:
— Да, и аз.
— Досещам се, че не пътуваш често до Вашингтон.
— Правилно се досещаш.
Тя пак спря, загледа се в пясъка, прокара няколко черти с пръстите на краката си.
— Между сесиите идвам насам два-три пъти в годината, заради кампаниите.
Разбиващите се в брега вълни сякаш излъчваха белезникаво сияние. Стори му се, че вижда светлините на танкер близо до хоризонта. Някъде зад тях се надигна далечният вой на сирена.
— Разбрах — каза Глицки.
Ръцете й обвиха кръста му.
— Много ли ще ти е неприятно да ме прегърнеш за минутка?
Притисна се силно в него, усети тръпката в тялото й.
— Студено ли ти е?
— Не е от студ. — Той не я пускаше. — Човек все си внушава, че няма нужда от това — прошепна Лорета, като че на себе си.
— Знам.
— И успява, по принуда.
Глицки не смееше да каже нищо.
— Ъхъ.
След малко ръцете й се отпуснаха. Той се дръпна. Дори в слабата светлина на луната и уличните лампи видя влажния блясък на очите й. Усмивката й изчезна, преди да се появи.
— На сенаторите им е забранено да плачат. Има го в клетвата.
Той докосна бузата й.
— Толкова ми се иска да останеш при мен.
Той поклати глава.
— Нали сама каза, че не може. Трябва да отделиш време за Илейн. Тя има нужда от теб. И аз съм длъжен да се отбия в службата, да проверя обаждал ли се е Фаръл… да не говорим за четиринайсетте записани съобщения, които опитното ми полицейско око вижда на индикатора в телефонния ти секретар. Май и утрешният ден ще ни се стори дълъг.
Стояха на входа.
— Винаги ли проявяваш такова чувство за отговорност?
— Да, госпожо. Също като вас, аз съм един смирен слуга на народа.
— Добре де — тя го придърпа за врата към себе си и го целуна. Отвори вратата, надникна навън и се огледа с престорена предпазливост. — Ето, чисто е. Никакви репортери. — Взря се в него. — Като споменах, вече май се тревожа, че не виждам репортери наоколо. Къде се губят? Трябваше да са тук.
— Да дебнат около дома ти?…
Тя пак го прегърна.
— Шегичка, лейтенант. А сега изчезвай. Иначе дълго ще стоя под студения душ, преди главата ми да заработи отново.
Белегът по устните на Глицки се изопна.
— А, досега изобщо не спомена за душа…
Тя го избута навън.
— Чупка… ще оставим това за утре.
Той насочи заплашително пръст към нея.
— Утре.
Стигна до колата си и се озърна към къщата. Каза си, че беше много по-потискаща от жената, която живееше тук.