Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
— Знаеш ли, Джон, тази седмица не е от най-спокойните, но Арт може и да не е забелязал.
— Ейб, не смятам, че се заяжда. Наистина. Но мисля, че му е ясно до болка колко бързо се заличават такива следи. И след като Лок беше районен прокурор, нали разбираш, Арт очакваше, че ще има предимство… искам да кажа, разследването за смъртта му.
— Само че имаше и други…
Глицки се спря. Нямаше никакво желание да спори. И разбира се, Драйсдейл беше прав за себе си. Глицки наистина бе длъжен да прати някого, за да подуши из квартала. Точно в това се състоеше небрежността му — трябваше да се увери окончателно, че на местопрестъплението няма никакви останки, полезни за криминалистите. Можеше да открият парченце или нишка от дреха, кърваво петънце, следа от обувка, гилза (въпреки че автоматичните пистолети не стреляха с патрони от такъв калибър, значи гилзата не е изхвърчала). Все нещо можеше да намерят…
Така е, Драйсдейл беше прав — неговият шеф и приятел Крис Лок бе убит, а Глицки, началник на отдел „Убийства“, не се бе погрижил за разследването на това убийство. Нищо чудно, че Арт е изтървал няколко по-кисели думи пред доктор Страут.
Усети как бузите му се сгорещиха. По дяволите, не му стигаха силите сам да свърши всичко. Всеки един от неговите инспектори, включително и той, беше двойно и тройно претоварен, а освен това знаеше колко нищожна е вероятността да установят кой е застрелял Крис Лок — в тъмнината, насред тълпата. Почти нулева.
Точно тези ненадейно изскачащи лични подбуди понякога превръщаха работата му в непоносим товар. Не че и Драйсдейл нямаше за какво да негодува. Смъртта на най-близкия му приятел затъваше някъде в периферията на вниманието, според него — незаслужено. Все едно, колкото и да се стараеше човек, колкото и да помнеше отговорностите си (спомни си подмятането на Лорета), пак не успяваше да направи достатъчно. Винаги се намираше някой недоволен, обиден, пренебрегнат.
А Драйсдейл, с когото Ейб се разбираше добре, имаше прекалено много неприятности в момента. Съзнаваше, че независимо от безнадеждния случай, вече трябваше да го е поверил на някой. Много, дори повечето разследвания на убийства бяха безнадеждни. Призна си простичката, стъписваща истина — разсейваше се и не се занимаваше с работата си. Разгневи се на себе си, на Драйсдейл, дори на невинния колега пред себе си.
Нямаше смисъл да си го изкарва на Страут.
— Ако видиш Арт преди мен — каза на съдебния медик, — обясни му, че и аз съм се замислил за същото. И съм дошъл да си поправя грешката.
Тъкмо когато влезе в сградата, някой се разкрещя в огромното, претъпкано фоайе.
До детектора за метални предмети на задния вход стоеше бивше патрулно ченге, казваше се Джими Мърси. Преди доста години го бяха халосали с гаечен ключ по главата и оттогава винаги изглеждаше подпийнал. Мил човек.
— Цяла вечер сме така, сержант. — На Мърси щяха да му трябват две-три години да свикне, че Глицки е повишен. — Напоследък на всички им е черен светът пред очите.
— И на мен, Джими — промърмори той и тръгна към шума.
Който бързо се засилваше.
Още двама-трима униформени нахълтаха през двойната врата откъм коридора. В приземния етаж на Палатата имаше малък полицейски участък. Глицки знаеше, че и през последните дни в сборния пункт на шестия етаж дежуреха хора, в случай че долу започнат неприятности. Надяваше се някой да е останал досега, защото по всичко личеше, че тази вечер ще се вихри горещ купон.
Един от униформените се обърна и викна към коридора:
— ПО-БЪРЗО, ЧЕ ТУКА СТАВА СТРАШНА ТЪПОТИЯ!
Писклива аларма се включи някъде в сградата.
Хората на шерифа Болъс продължаваха да се занимават с връчване на призовки във фоайето. Въпреки присъствието на Националната гвардия и разпорежданията на кмета Ейкън, грабежите не преставаха навсякъде из града. Според Глицки, всичко вървеше накриво.
Във фоайето имаше поне стотина човека, а току-що бяха натикали и цял автобус новопристигнали от мястото на поредните безредици. Около трийсет и пет градски полицаи се щураха пред Палатата и вътре, подканваха и насочваха задържаните, а вътре още двайсет и пет помощник-шерифи пазеха опашките пред бюрата и се занимаваха с формалностите. Опашките представляваха пълна смес от расите и народностите в Сан Франциско, някои плачеха, други си опипваха раните. Всички бяха напушени докрай.
И след процедурата по регистрацията и попълването на призовките, шерифът Болъс просто пускаше хората да си вървят. Но нямаше къде да отидат. Някои се мъчеха да изчезнат колкото може по-скоро, но повечето се озоваваха объркани насред центъра на града, в късните вечерни часове — нито таксита, нито някой приятел с кола да ги откара. Хаотичната тълпа от доскорошни мародери и демонстранти се мотаеше по стъпалата и пред Палатата.