Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
А в групичката, докарана преди малко, свадата премина в юмручна саморазправа. Отвътре хората, търпеливо чакащи досега в опашките, се втурнаха като приливна вълна към вратата. Неколцина паднаха под краката на останалите. Някаква жена изпищя.
Алармата не млъкваше, още полицаи прииждаха от коридора, от слизащите асансьори — вероятно онези от шестия етаж.
Едър бял младеж се отдели от опашката, втурна се към тримата полицаи, препречили изхода, повали единия, заби юмрук в корема на втория. Глицки видя как го събориха и ударите на палките заваляха като пороен дъжд, но младежът бясно риташе и отказваше да се подчини.
Гъмжилото от ченгета също набъбваше и докато тичаха към бъркотията, изоставяйки постовете си, още задържани хукнаха към изхода. Някои успяха да се промъкнат. Из фоайето отекваха свирки, проклетата аларма като че щеше да си пищи безкрайно, а за капак на всичко отвън се чуха изстрели. Нима някой идиот бе решил да укротява тълпата с пистолета си?
Четирийсет минути по-късно Глицки седеше зад бюрото си. Накрая усмириха побеснялата тълпа — с усилията на общо двеста и петнайсет полицаи и когато всичко свърши, бяха успели да приберат обратно сто и четирима от арестуваните. Останалите си плюха на петите. Масите, където се потяха помощник-шерифите, бяха преобърнати и потрошени. Разнасяше се миризмата на изгоряла хартия. Повечето сведения за задържаните по-рано бяха безвъзвратно изгубени.
Шерифът Болъс и хората му натикаха остатъка от тълпата в автобусите, които сега пътуваха към окръга Аламеда и там размирниците щяха да се запознаят с условията в един истински затвор.
Беше единайсет и четвърт.
Притокът на адреналин кипваше кръвта във вените му.
Хаосът не преставаше, дори нямаше признаци за подобрение. Незнайно защо Глицки се подсети за Френската революция и за истината, която разбра едва по-рано това лято, докато четеше по програмата си за самообразование. Беше свързана с превземането на Бастилията на 14 юли 1789 година. (Впечатли го фактът, че революциите сякаш все избухваха през юли — месеца, до който оставаха само четирийсет и пет минути.) Тогава случаят с Бастилията за мнозина дори не означавал края на монархията. Седмици наред крал Луи продължавал важно да обикаля, произнасял речи, гледал да запуши дупките в кораба, както винаги. Но след превземането на Бастилията бил обречен. Само че не проумявал това.
Глицки се чудеше дали ще ги сполети същото в този град, пръснат край залива. Продължаваше вече три дни и ако се съдеше по тази вечер, търкаляха се все надолу.
Купчината записани съобщения на бюрото му бе нараснала застрашително, а най-отгоре се мъдреше послание от полицейския началник Ригби, с едро изписани букви СПЕШНО най-горе. Но Глицки първо прерови всичко, за да провери дали се е обаждал Фаръл.
Не беше.
Защо ли? Какво му ставаше на този човек?
После се обади в канцеларията на Ригби, но чу само сигналите на телефона в залата за съвещания. Не се изненада, явно Ригби и помощниците му се бяха пръснали по домовете си за по няколко часа отдих. Ако шефът беше в сградата по време на шумотевицата, Глицки непременно щеше да го види. Реши още рано сутринта да се свърже с началника си и да научи какво толкова спешно имаше.
Членът на Надзорния съвет Грег Райтсън се бе обадил повторно. Колкото и либерално да бе настроен на думи (като останалите в съвета), Райтсън принадлежеше към малцината, които обръщаха внимание на така наречената „дясна програма“, засягаща и проблемите на полицейското управление. Освен това се отличаваше с лошия навик да си втълпява, че като градски надзорник е овластен да заповядва на полицията, когато му скимне. Разчу се как поискал от Ригби да преследват по-сурово нарушителите, забравили да пуснат монета в автоматите на паркингите около Градската палата.
Глицки беше сигурен, че няма да завари Райтсън в кабинета му посред нощ, но остави съобщението в средата на бюрото си, под това на Ригби. Щом Райтсън го е търсил два пъти в един ден, наумил си е нещо.
Нат, бащата на Глицки, бе оставил същото съобщение като у дома — къде се загубил Ейбрахам? С момчетата били в мотела „Уайт Сендс“. В Монтерей било царство на спокойствието, истинска идилия. Стига да може, и Ейбрахам трябвало да дойде при тях през почивните дни.
— Непременно, татко — промълви Глицки. — Страхотно предложение.
Имаше и всякакви драсканици от неговите инспектори. Бележка от Карл Грифин, относно някой си Колин Девлин, който на другия ден щял да дойде тук с адвоката си и да даде показания за инцидента с Артър Уейд. Грифин споменаваше между другото, че Глицки е познал за раните от нож. Девлин пострадал точно по този начин и така Грифин го открил. Все пак имаше от какво да е доволен.