Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Чудна работа, не му се пиеше бира. Ан бе оставила четири кутии в хладилника, но той предпочете да си сипе портокалов сок от голямата кана. Изгълта всичко наведнъж и отново напълни чашата.
Върна се в хола, като пресмяташе за колко време Мелъни ще успее да стигне до KQED, обществения телевизионен канал, който беше най-близо до блока. Ако не я арестуваха и не попаднеше в задръстване, един час наистина щеше да й стигне. Но движението в града винаги беше претоварено, а сега трябваше да заобиколи и отцепените от гвардейците квартали.
Стомахът му се сгърчи. Ами ако й се случи нещо? Точно сега, когато…
Когато какво?
Осъзна, че за нея се тревожеше повече, отколкото за себе си. Не биваше да я пуска сама. Длъжен беше да излезе с нея…
Уес Фаръл отговори на въпроса му:
— Отидоха си. Вие какво правите?
— През последните седем минути броя секундите. Май бяха четиристотин и двайсет. Стори ми се малко досадно и реших да си побъбря с тебе. Как е Барт?
— Нищо му няма на Барт.
— А срещата ти в центъра?…
— Въобразих си, че потръгна доста добре, а ченгетата ми цъфнаха на прага.
— Защо така?
— Трябваше да се сетя. Стане ли напечено, почват да лъжат.
— Кой?
— Ченгетата. В този случай — лейтенант Глицки. Обеща да си мълчи, но явно е накарал някой да ме проследи, с надеждата и ти да си вкъщи при мен, макар да му казах, че не си. Вероятно се е надявал, че си струва усилието. Ако те бяха сгащили тук, можеше да се хвали, че те е арестувал, дори да поиска наградата. Както и да е. Представи си моята изненада и облекчение, когато разбрах, че неволно съм казал истината. Вероятно се разминах с малък престой на топло. А ти защо броиш секундите?
— Чакам Мелъни да се върне.
— Къде е?
Кевин започна да обяснява:
— Както си го представихме, ще помогне да се появя по телевизията, журналистите ще разтръбят, може и хората да си променят малко мнението за мен. Все нещо ще се промени, поне ще се чуе истината.
— Кев, имам въпросче към тебе. Защо се инатиш и още вярваш, че някой ще чуе и една дума, която кажеш?
Ший премисли отговора.
— Уес, но нали им казвам кое е вярно.
— Не споря с тебе. С това приключихме. Но нали и аз казах на Глицки твоята истина, поне както си я представях. Дори изглеждаше готов да ме изслуша. Но все пак, има нещо в това обвинение, предявено от съдебните заседатели… Кевин, то е официален документ. По всички процедури те обвиниха за убийство. Затова не очаквам твоята изповед на видеозапис да спечели нечие сърце. Хората ще се отнесат недоверчиво към подбудите ти. Повярвай ми. Сега вече ще трябва да застанем пред съдебните заседатели, освен ако районната прокуратура се съгласи да оттегли обвиненията, а дори Глицки не смяташе, че е вероятно. Между другото, споделям мнението му.
— Няма да отида в съда за това…
— Кевин, на твое място бих помислил още малко дали постъпвам разумно.
— Няма начин да се съглася…
— Тогава защо се мотаеш в града? Мислех, че искаш да обясниш, да им разкажеш истината.
— Е, да, Уес, обаче не и на скапания им съдебен процес. Стигне ли се до съд, мъртъв съм. Ясно ти е. Ти ми каза това. Нали затова дойдох при теб. Да оправим нещата през задния вход.
Фаръл не отвърна.
— Уес?
— Кевин, ако изключим Божия намеса, ще се стигне до съд. Ще трябва да уредим условията по задържането ти, после да те измъкнем под гаранция…
— Не съм чувал да пускат под гаранция обвинените в убийство.
— Убийство при особено утежняващи вината обстоятелства… но ще преговаряме с прокуратурата.
Тежко мълчание. И доста по-сумрачният глас на Кевин:
— Уес, просто не можем да допуснем това.
— Кевин, опитвам се да ти втълпя, че вече само това остава. Принудени сме да разплетем кълбото по време на процеса… ако не те убият дотогава.
Отново тишина.
— Много те бива да насърчаваш хората.
— Сам си го изпроси.
— Ще ми направиш ли една услуга следващия път, като те попитам за нещо?
— Каква?
— Излъжи ме.
50.
Алиси Тобейн беше във вътрешната стаичка с Филип Мохандас. Н’дум пазеше пред вратата. Въпреки глъчката на понякога превъзбудените гласове наоколо, Н’дум ясно чуваше гласа на Алиси отвътре…
Тя неспокойно крачеше из тясното помещение.
— Филип, губиш си погледа за живота. И се оставяш да те върти на пръста си тази… тази политичка. — Почти изплю думата, спря и се извъртя към Мохандас. — Хайде, кажи ми — какво получихме ние? Един от нейните лакеи седна в креслото на районния прокурор. Правим това за нея срещу нещо в замяна… права ли съм? Но къде е отплатата? Къде е това нещо? Имаме само едно голо обещание, но не виждам ползата. И започнахме да се губим в мъглата…