Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
Питаше се какво ли биха направили лицемерите на нейно място? Едно е да се изпъчиш и да твърдиш: „О, щях да предам намерените пари на властите“, а съвсем друго — да прекараш четири дни в онази смрадлива джунгла, да очакваш смъртта и да знаеш, че си докопала половин милион долара в банкноти, които никой не би успял да проследи и засече.
Дори не я измъчваха угризения, че единствена оцеля след катастрофата. Така наречената вина на живия е глупост. Не стана по нейно желание. Кой знае, парите вероятно бяха печалби от търговия с наркотици. Да, принадлежаха на друг, пренесе ги незаконно в Щатите, без да бъдат обложени с данък, но несъмнено й помогнаха да се постарае за своите хора, първо в Палатата на представителите, после и в Сената.
Имаше и друга, по-лична причина да не се притеснява, че задържа парите. За нея бяха рядък подарък от съдбата. Започна живота си като жертва на нищетата, дори нейните добри родители да отричаха гордо, но сляпо това. Бъркаха. Дългогодишните безплодни усилия доказваха грешката им. Борила се бе с тази мъка всеки ден, във всяко положение. По дяволите, заслужаваше случайния късмет, след злощастията, падали се постоянно на семейството й.
Ами добре, накрая й се пъхна в ръцете и тя го прие — без да се оправдава, без да има проблеми със съвестта си. Единствените, които биха се отказали от такава сполука, бяха хората, твърде страхливи, за да поискат нещо повече от живота. Не приличаше на тях. Успя, а междувременно извърши и немалко добри дела.
Никой и нищо не можеше да я убеди в обратното.
49.
— Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера.
— Уес?…
Линията прекъсна.
— Какво стана? — попита Мелъни.
Решеше си косата пред тоалетната масичка с огледало в спалнята на Ан — осемдесет и едно, осемдесет и две… Още не й идваше наум да се облече.
— Уес нещо ми се направи на загадъчен. Пак ще му се обадя.
— Недей. Какво ти каза?
— Мелъни, той винаги се държи така. Разправя, че съм сбъркал номера и затваря.
Вече набираше цифрите. Тя скочи от табуретката, хвърли се върху него, протегнала ръка към телефона. И се стовари с цялата си тежест върху ребрата му.
— А-ах!
— Извинявай, Кевин, извинявай, не исках…
Кевин, също гол, се сви в зародишна поза и изстена. Тя издърпа слушалката от ръката му и я остави на апарата.
— Добре ли си?
Той тръсна глава, още не можеше да си поеме дъх.
— Добре де, като напираш толкова, ти му се обади.
— Не. Повтори ми какво ти каза.
Кевин се обърна по гръб и предпазливо докосна ребрата си.
— Слушай сега — цитирам дословно: „Съжалявам, но сигурно сте набрал погрешно номера“.
— Имало е още някой. Проследили са го. Прави бяхме да се махнем. Така е. Знаеш, че е така.
Той още опипваше пострадалия си хълбок, когато Мелъни седна до него на леглото. След минута-две тя взе слушалката.
— Кой е номерът?
Кевин затвори очи и промърмори цифрите, а тя натискаше бутоните.
— Обажда се майка ти, Уес. Кажи ми: „Здрасти, мамо“. И ако полицаите са при теб, кажи: „Не знам дали ще мога. Може да съм зает вечерта.“
Кимна.
— Ще те потърсим по-късно. Как мислиш, ще си тръгнат ли до час? — Кратка пауза. — Добре, а сега кажи: „Извинявай. До скоро.“
Тя остави слушалката, отпусна длан върху корема на Кевин и поклати глава. Той хвана ръката й.
— Сега какво?
Не пропусна да отбележи иронията във факта, че напълно си размениха ролите.
Вече облечен, с най-старателно сресана от Мелъни коса (според нея имаше значение), Кевин седеше в кресло сред растенията, щорите на прозореца зад него бяха спуснати. Включиха цялото осветление, пренесоха от спалнята и лампионите, с предварително свалени абажури. Както можаха, заместиха липсата на студийни прожектори.
Мелъни премести триножника с видеокамерата на Ан, зареди я с касета и я насочи към Кевин. Натисна бутона, червената лампичка светна, Кевин опита да се усмихне, но личеше, че не му е весело.
— Аз съм Кевин Ший и не съм извършил…
Прегърнаха се до входната врата на апартамента.
— Няма друг начин. Трябва да отида. Ще се върна след не повече от час и пак ще се обадим на Уес.
— А защо не се отбиеш при него? И той може да занесе касетата.
Тя решително врътна глава.
— Няма и да припаря там. Току-виж, наоколо вече гъмжи от Националната гвардия. — Целуна го. — Кевин, не аз съм застрашената сега и само аз мога да направя това. Смених номерата. Нали спокойно стигнахме дотук с колата?
— Едва се отървахме.
— И това се брои за точка — засмя се тя, пак го целуна и излезе.