Върховното кралство [Рицарят]

Лорн сдържа усмивката си.

— На служба при мен. Само това.

— Да, месир. Като слуга. Или като оръженосец, тъй като вие сте рицар. Нали сте рицар, истина е, нали?

— Такъв съм. И Сибелиус е съгласен да ти върне свободата?

— Той казва, че единственото ми качество като архивар е точността ми. И че това му позволява единствено да знае в кой час започват катастрофите. Но каза също така, че несъмнено ще бъда добър слуга.

— Или добър оръженосец.

— Трябва ви някой, който да ви прислужва, месир. Да се грижи за коня ви и за оръжията ви. Да чисти. Да пазарува. Всъщност да прави всичко…

— А баща ти какво мисли за това?

Дарил наведе очи.

— Ами аз всъщност малко се надявах вие да сте тук, когато му кажа. И дори ако можехте вие да му кажете, че това е ваша идея…

Лорн го погледна, без да може да каже на какво се дължеше приятното чувство, което изпитваше към този младеж, който сякаш беше пораснал твърде бързо, като изтласкан от детството от прилив на нетърпение.

— Ще си помисля — каза Лорн.

— Наистина?

— Не сам казал „да“! Обаче има една задача, с която можеш да се заемеш сега.

— Каквото пожелаете, месир!

— Знаеш ли къде е бараката на Кадфелд?

— Аз съм от Червените павета, месир.

— В бъдеще се опитвай доколкото е възможно да ми отговаряш с „да“ или с „не“.

— Ами да. Зная.

— Върви там и донеси всичко, от което Кадфелд би могъл да се нуждае. Или всичко, което би могло да има някаква ценност. Ще се изненадам, ако вратата е заключена.

— Разбрано, месир.

И Дарил хукна, като за малко не се блъсна в отец Елдрим, който идваше.

— Простете, отче!

Лорн се изправи.

Висок, слаб, с изпънат гръб, отец Елдрим беше на около трийсетина години, но изглеждаше по-млад. Беше облечен в черно расо, понеже както всички свещеници от Църквата на пожертвания Дракон-крал и той носеше траур за него. Почти навсякъде Църквата на Дракона-крал изместваше култа към другите Божествени дракони. В Ориал, както и в останалата част на Върховното кралство само Църквата на Ейрал — Драконът на познанието и на светлината, все още ѝ съперничеше.

— Добър вечер, отче.

— Добър вечер, синко.

— Аз съм…

— Зная кой сте — в квартала се говори само за вас и имах намерението да ви посетя. Но най-вече зная какво сте направили тази вечер за бедния Кадфелд и ви благодаря за това.

Лорн се запита какъв ли беше мотивът за посещението на черния свещеник. Чиста куртоазия?

Малко вероятно.

— Как е Кадфелд?

— Спи. Дадох му да изпие една отвара против болките и му направих стегната превръзка на ребрата.

— Ще се оправи ли?

— Той вече не е млад, но още е як. Да се надяваме, че една дълга и хубава почивка ще е достатъчна. За останалото можем само да се молим. Пожертваният ще реши.