Върховното кралство [Рицарят]

Лорн вдигна една от оловните тояги и посочи легналия стражар.

— Взимайте го и се махайте.

Не се наложи да повтаря. Стражите повдигнаха колегата си и тръгнаха слисани. Едва преди да изчезнат зад ъгъла на улицата, единият от тях заплаши:

— Пак ще се видим!

— Да — отговори Лорн на себе си. — Убеден съм.

Лорн почака, за да се увери, че стражите няма да се върнат, преди да се разтревожи за Кадфелд. Той не беше успял да се изправи. Беше се завлякъл до една стена и седеше облегнат на нея, носът и устата му бяха кървави, а лицето му — отекло.

Като пусна на земята оловната тояга, Лорн се наведе близо до него, за да разгледа набързо раните му.

— Добре ли сте?

— Не особено.

— Какво ви боли?

— Главата. Ребрата. Коремът. Всъщност навсякъде.

— Мисля, че носът ви е счупен.

— Противното би било учудващо. Мислите ли, че все още ще мога да се харесвам на дамите?

Лорн опипа гърдите на стареца през парцаливите му дрехи. Кадфелд се намръщи и изстена.

— Освен това са ви счупили и две ребра.

— Знаят си работата и са доста способни. Но човек винаги върши по-добре работата, която обича, нали?

Лорн се изправи, но остана клекнал.

— Защо ви биеха?

Продавачът на книги се усмихна болезнено.

— Изглежда, че не съм си платил данъка.

— Как така?

— Според тях имам магазин. Следователно трябва да плащам данък.

Под магазин се разбираше една барачка от разковани дъски, притисната между две къщи, в която той спеше и пазеше оскъдните си вещи.

— Всъщност — добави Кадфелд — благодаря. Ако не бяхте вие…

— Можете ли да вървите? — попита Лорн.

— Не мога сам.

— Ще ви помогна.

— А ако помолим и този тук?

Лорн се обърна и видя Дарил, който стоеше на уличката притеснен и непохватен и не знаеше къде да си дене ръцете.

— Ти какво правиш тук?

— Аз… вървях след вас и…

И като бързо смени тона си, юношата извика с блеснали очи:

— Дявол да го вземе, месир! Всичко видях! Те бяха четирима и при това с тояги. А вие, вие бяхте сам и ги…

— Свърши ли? — прекъсна го Лорн.

— Моля?

— Защото, ако си свършил, ще ми трябваш тук.

Дарил се спусна бързо и двамата трудно успяха да изправят Кадфелд. Той тежеше, краката не го държаха, страдаше много. Някак обаче успя да стъпи на крака, придържан от Лорн и Дарил под мишниците.

На края на уличката се поколебаха накъде да тръгнат.

— Трябва да ви прегледа лекар — каза Лорн.

— Лекар? — иронично попита Кадфелд. — В Червените павета? Бъркате квартала, месир…

— Може би отец Елдрим — подсказа Дарил.

— Не ги обичам аз много-много тия свещеници — каза старецът.

Лорн не му обърна внимание.

— Отец Елдрим ли казваш?

— Той има малка лечебница за болните и бедните — обясни момчето.

— Далече ли е?

— Не. На улица „Орм“.

— Чудесно.

— Не искате ли по-скоро да ме заведете у дома? — попита Кадфелд.

— Имате нужда от грижи — възрази Лорн. — Освен това, никой ни ви пита за мнението ви.