Звярът

— Говори сериозно — обади се Блей, с немалка доза респект в гласа.

— И още как — измърмори Куин. — Човече, нищо чудно, че издържаш да бъдеш обвързана с Рейдж. Излезе ли от правия път и ти го слагаш на мястото му, нали?

— Просто се притесняваме — включи се и Джон Матю на езика на знаците. — И наистина не искаме да се наложи да казваме на благоверния ти, че сме те наранили. Това е всичко.

Мери отиде до него и го прегърна.

— Знам. И съжалявам, че съм малко кисела. Последните няколко нощи бяха дълги. Хайде, да вървим да хапнем.

Тя се върна зад волана на волвото и подкара нагоре със същата бавна скорост. Хамърът остана на почтително разстояние зад нея… и тя съвсем ясно усещаше как бойците следят всяко нейно движение.

Защото и четиримата се бяха лепнали за предното стъкло на джипа — група майки квачки, разтревожени за заблудено пиленце.

Ала наистина изпълваха огледалото й за обратно виждане с любов. Което никога не можеше да бъде нещо лошо.

След като всички паркираха пред имението, всеки на обичайното си място (тя — до поршето на Мани, те — до новата играчка на Ви, каквато и да беше точно), Мери слезе от колата с чантата си в ръка, готова да отблъсне цял куп какво-ще-кажеш-за-един-бърз-преглед предложения.

И да не повярва човек — четиримата се насочиха към нея в боен строй.

Тя вдигна ръце и заяви, спокойно и разумно:

— Аз не мога да умра, забравихте ли? Освен това, в случай че не сте забелязали, съм на крака, говоря с пълни изречения… дори се усмихвам. Виждате ли? — Тя посочи устата си. — Така че какво ще кажете да отидем на Последното хранене, докато все още се държите на крака?

Разнесе се баритонов хор от „добре“ и „все тая“, а после Джон Матю сложи ръка около раменете й и я прегърна за миг, преди всички да се отправят към вестибюла.

Фриц им отвори вътрешната врата.

— Добре дошли! Как сте всички?

Докато икономът се покланяше, а останалите влизаха, Мери спря. Беше прекосявала преддверието безброй пъти, ала от доста време не бе поглеждала истински високия таван, изрисуван с величествени воини, възседнали бойни коне… нито пък бе поспирала, за да се възхити на изящно украсените колони от мрамор и малахит… или пък за да послуша разговорите, докато членовете на домакинството се събираха в трапезарията.

Всичко беше прекалено разкошно и лъскаво, и прекрасно, като се започнеше от Зи и Бела, които тъкмо слизаха по голямото стълбище с Нала; Рот и Джордж, които прекосяваха мозаечния под заедно с Тор; Джон Матю и Хекс, които се прегръщаха.

Докато отиваше на Последното хранене, Мери си мислеше за това как Рейдж бе разказал на Бити за всички в къщата, неговите прекрасни, преднамерено смешни, словесни карикатури на всичко, с което бе благословено това семейство.