Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
— Млъкни и ме слушай, и ще ти кажа.
Тонът й го разяряваше, но той си спомни, че не може да си позволи да й се опълчва сега.
— Говори тогава — каза той.
— Отнесе се с мен изключително зле.
Той знаеше, че е вярно и го прониза вина. Толкова съжаляваше, че я нарани. Опита се все пак да не го показва.
— Все още те обичам твърде много, за да разрушавам щастието ти — продължи момичето. Той се почувства още по-зле. — Не искам да те нараня.
Етел преглътна и се обърна. Пак плачеше. Фиц понечи да каже нещо, но тя вдигна ръка.
— Караш ме да напусна работата и дома си, затова трябва да ми помогнеш да започна нов живот.
— Разбира се — каза той. — Ако това желаеш.
Практичните теми им помагаха да владеят чувствата си по-добре.
— Отивам в Лондон.
— Добра идея. — Не можеше да не е доволен. Никой в Абъроуен нямаше да знае, че Етел има дете, още повече пък чие е то.
— Ще ми купиш малка къща. Нищо особено — нещо в работнически квартал ме устройва чудесно. Но искам шест стаи, за да мога да живея на приземния етаж и да взимам наематели. Наемът ще отива за поддръжката на дома. Ще трябва да си намеря и работа.
— Внимателно си го обмислила.
— Чудиш се колко ще струва, предполагам, но не искаш да ме попиташ, защото един джентълмен не пита за цени.
Вярно беше.
— Погледнах във вестника — обясни тя. — Подобна къща струва около триста паунда. Вероятно ще ти излезе по-евтино, отколкото да ми плащаш по два на месец до края на живота ми.
Триста паунда не беше нищо за Фиц. Беа харчеше толкова за рокли в Мезон Пакен в Париж за един следобед.
— Но ще ми обещаеш ли да пазиш тайната?
— И ще обещая да обичам и да се грижа за детето ти, него или нея, да го отгледам щастливо и здраво, да получи добро образование, дори никога да не покажеш признак, че те интересува.
Фиц се възмути, но тя имаше право. Почти не мислеше за нейното дете.
— Съжалявам. Твърде съм разтревожен за Беа.
— Зная. — Тя смекчи тона, както винаги, когато той показваше притесненията си.
— Кога заминаваш?
— Утре сутрин. Бързам също колкото и ти. Ще хвана влака за Лондон и ще започна да търся къща веднага. Когато намеря точното място, ще пиша на Солмън.
— Ще трябва да спиш някъде, докато си намериш къща. — Той извади портфейла от вътрешния джоб на сакото си и подаде две бели банкноти от по пет паунда.
Тя се усмихна.
— Нямаш никаква представа кое колко струва, нали, Теди? — Върна му едната банкнота. — Пет паунда са предостатъчни.
Той се обиди.
— Не искам да мислиш, че те мамя.
Държанието й се промени и той забеляза ярост под повърхността.
— О, мамиш ме, Теди. Но не с пари.
— И двамата го направихме — каза той отбранително и хвърли поглед към леглото.
— Но само един от нас ще роди.
— Е, нека не се разправяме. Ще кажа на Солмън да стори каквото предлагаш.
Тя му подаде ръка.
— Сбогом, Теди. Зная, че ще удържиш на думата си.
Гласът й беше равен, ала Фиц долавяше усилието й да запази хладнокръвие.
Стиснаха си ръцете, колкото и странно да изглеждаше това за двама души, които се бяха любили страстно.
— Ще удържа — обеща той.
— Сега си тръгни, моля те, бързо — каза тя и се обърна настрани. Той се поколеба за секунда, но след това излезе.
Докато се отдалечаваше, с изненада и срам установи, че се просълзява немъжествено.
— Сбогом, Етел — прошепна той на празния коридор. — Нека Бог те благослови и да те пази.
IV
Етел отиде до склада за багаж на тавана и открадна малък куфар, стар и очукан. На никого нямаше да липсва. Беше на бащата на фиц и гербът му личеше върху износената кожа. Позлатата отдавна беше паднала, но отпечатъкът на герба още се виждаше. Тя прибра в него чорапи, бельо и няколко ароматизирани сапуна от тези на княгинята.
Докато лежеше същата нощ, осъзна, че все пак не иска да ходи в Лондон. Твърде много се страхуваше, за да премине сама през това. Искаше да е със семейството си. Трябваше да пита майка си много неща за бременността. Трябваше да е на познато място, когато дойде времето. Детето й щеше да има нужда от баба си, дядо си и вуйчо си Били.
На сутринта се облече, остави роклята на домоуправителката да виси от гвоздея си и се измъкна от Тай Гуин много рано. В края на алеята се обърна към къщата, с нейните почернели от въглищен прах камъни, дългите редове прозорци, отразили изгряващото слънце, и се замисли колко много беше научила откак за пръв път дойде тук на тринадесет, веднага след завършването на училище. Сега знаеше как живеят големците. Ядяха странна храна, приготвена по сложен начин, и изхвърляха повече, отколкото изяждаха. Всички говореха с еднакъв задавен акцент, дори някои от чужденците. Докосвала беше прекрасното бельо на богати жени, фин памук и хлъзгава коприна, ушити на ръка и бродирани, поръбени с дантели, по дванайсет броя от всичко, натрупани в скриновете им. Можеше само с един поглед да определи кога е бил измайсторен този или онзи бюфет. „И най-вече“, помисли си тя с дълбока горчивина, „научи да няма вяра на любовта.“