Крахът на титаните [bg]

Мама промълви:

— Никога не си ми го казвал, Дейвид. — Тя рядко използваше рожденото му име.

— Надявах се никога да не трябва да си го припомням. — Лицето на тате се изкриви в маска на срам и ярост. Облегна се на масата и се втренчи право в очите на Етел, а гласът му се превърна в шепот. — Когато ухажвах майка ти, се държахме за ръце и я целувах по бузата всяка вечер до деня на сватбата ни. — Той тресна масата с юмрук и чашите се разтресоха. — С благословията на нашия Господ Иисус Христос, семейството ни издрапа от вонящата кал. — Той отново завика. — Няма да се върнем там!

Няма! Няма! Няма!

Последва миг на втрещено мълчание.

Тате погледна мама.

— Махни Етел оттук.

Етел се изправи.

— Куфарът ми е готов и имам малко пари. Ще взема влака за Лондон. — Погледна баща си с огорчение. — Няма да завлека семейството в калта.

Били вдигна куфара й.

— А ти къде отиваш, момче? — попита го ядно тате.

— Ще я изпратя до гарата — уплашено рече той.

— Да си носи сама куфара.

Били се наведе да го остави, но промени решението си. На лицето му се изписа упорит израз.

— Ще я изпратя до гарата — повтори той.

— Ще правиш каквото ти се казва! — извика тате.

Били все още изглеждаше уплашен, но вече и се държеше предизвикателно.

— И какво ще направиш, тате? И мен ли ще изхвърлиш от къщата?

— Ще те метна през коляно и ще те набия здравата — каза баща му. — Не си достатъчно голям.

Били бе блед като платно, но погледна тате в очите.

— Не, достатъчно голям съм. — Той премести куфара в лявата си ръка и стисна десния си юмрук.

Тате пристъпи напред.

— Ще те науча как ще ми свиваш юмрук, момченце!

— Не! — извика мама. Тя застана между тях и избута тате назад. — Стига толкова! Няма да има побоища в кухнята ми.

Тя насочи пръст към лицето на тате.

— Дейвид Уилямс, да си държиш ръцете назад. Не забравяй, че си настоятел в параклиса Витезда. Какво ще си помислят хората?

Това го успокои.

Мама се обърна към Етел.

— По-добре върви. Били ще дойде с теб. Хайде, бързо.

Тате седна на масата. Етел целуна майка си по бузата.

— Довиждане, мамо.

— Пиши ми — заръча й мама.

Тате се обади:

— Да не си посмяла да пишеш на когото и да било в тая къща! Ще горя писмата ти неотворени!

Мама не издържа и се разплака отново. Етел излезе, следвана от брат си.

Те заслизаха по стръмните улици към центъра. Етел гледаше в земята, не искаше да разговаря с никого и не искаше никой да я пита къде отива.