Островът на скъпоценностите

Фред се засмя.

— След като ме стискаш така в пресата, то май няма къде да мърдам, освен да ти кажа всичко.

— Тъкмо това е и моето мнение — рече Бил доволен. — Та почвай значи историята!

— История в истинския смисъл на думата тя точно не е. Аз не знам дали…

— Heigh-ho! Ето че пак започва да го усукваш! Виждам, че човек при теб не може да стигне до края, ако не ти изкопчва с ченгел думите една по една. И тъй, go on [58]! Ти се казваш Фред, което действително знам вече от столетие, толкова дълго комай стана. Само че напусто яздя подир някогашното ти име.

— Аз се казвам Голвиц, Фредерих фон Голвиц от Зюдерланд. «Фон»-а обаче спокойно можеш да забравиш, По тия места тук той не чини нищо.

— Well, прав си. В тая благословена държава чини само мъжът. С някаква си там титла не можеш и един окаян прериен заек да гръмнеш.

— Моята фамилия е една от най-старите в страната, но за съжаление несподобена с големи богатства. И с това се започва веднага злата участ. По-големият ми брат Хуго замина за колонията в Индия, за да си извоюва положение под английска служба. Трябва да са минали двайсет и пет години оттогава… по онова време аз бях още малко момче. Ние никога вече не чухме нещо за него. Вероятно е загинал в битките срещу махараджата на Аугх, защото последното му писмо беше пуснато от Калкута, малко преди Хуго да замине за вътрешността на страна.

— Zounds! [59] Дяволски сълзливо начало! Но смятам, че не този си свой брат търсиш в Dark and bloody grounds [60]?

— Не, не него. Що се отнася до него, ние отдавна изоставихме всяка надежда. Но идва още по-лошо! Вторият ми брат беше предопределен за дипломатически кариера. Той притежаваше талант, спечели доверието на своите началници и следваше да се очаква, че ще се изкачва стъпало по стъпало с по-голяма бързина, отколкото обикновено това става.

— By God [61], хич не бих му зловидил!

— Тогава взе, че се разнищи и една история с моя чичо, която му дойде много на сгода, само че не й е тук мястото. Накратко казано, той имаше най-бляскави перспективи. Тогава Дяволът пожела в столицата да пристигне цирк, чиито артисти умееха да изпълняват неща, които преди туй не бяха считани за възможни, и особено една ездачка, която така изпъкваше с постиженията си, че появата й представляваше кулминацията на представлението. Наричаха я мис Ела. Същинското й име никога не узнах.

— Аха, същината на разказа тепърва започва!

— В балета и на въжето тя беше също така изкусна както и на коня и говореше множество езици по начин, навяващ предположението, че от най-ранна младост се намира по турнета.

— Трябва да е била някоя направо дяволска фуста!

— Такава беше! Имаше и замах, да, една пъргавина на тялото и ума, която увличаше зрителите. Не е трудно да се помисли, че едно такова същество няма начин да не стане опасно за мъжкия свят.

— Навярно и за твоя брат?

— И за него. Той беше страстен ездач. Изпървом посещаваше цирка рядко, но после ежедневно. Един такъв посетител естествено е познат с всички артисти. Той контактуваше с разните изтъкнати участници на цирка и се виждаше и говореше с мис Ела по-често, отколкото бе приятно на родителите и подобаващо на неговото положение. Татко се видя принуден да му поиска обяснение, ала Теодор се засмя и не му даде отговор. Но скоро отношенията му с мис Ела така се задълбочиха, че вече открито се показваше с нея. Разхождаха се с коне и кола и работата достигна до точка, която принуди родителите до остра намеса. Брат ми трябваше да се яви пред целия семеен съвет и пред него той нескрито заяви, че ще се жени за цирковата артистка.