Островът на скъпоценностите
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калем-90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Островът на скъпоценностите». Краткое содержание книги:
— Ако младите войни на команчите не искат да умрат, то нека пият с вожда на апачите и неговите бели приятели пушека на мира!
Без дума да възразят, братята слязоха и седнаха срещу апача. Когато лулата извърши обиколката си в съпровод на общоприетите церемонии, той им повели:
— Нека синовете на команчите, които сега станаха наши братя, яздят до своите, за да ги възвестят за нашето пристигане и им кажат, че ние идваме като техни гости.
Те се подчиниха безмълвно на заповедта, възседнаха конете си и препуснаха. Ловците и апачът останаха да седят на самото място.
Не им се наложи дълго да чакат резултата от долагането, защото много скоро се зададе един многоброен конен отряд, който се разгъна и образува кръг около тях. Този кръг беше внезапно стеснен, като команчите препуснаха от всички страни в галоп към тях с размахани оръжия, създавайки впечатление, че ей сега на ще ги повалят. Една група от четирима вождове действително се носеше в кариер към тях и ги прескочи. Ловците останаха спокойни, без и с око да мигнат.
После вождовете слязоха, приближиха и най-възрастният взе думата:
— Защо не се изправят белите мъже, когато вождовете на команчите пристъпват към тях?
Бил се нае да даде отговора.
— С това ние искаме да кажем, че сте добре дошли при нас и можете да заемете място до страната ни.
— Вождовете на команчите седят само до страната на главатари. Кой е вашият предводител и къде са вашите вигвами и вашите войни?
— Белите мъже нямат вигвами, а големи каменни градове, в които живеят хиляди войни. Моите червени братя могат без грижа да седнат при нас: всеки от нас е вожд.
— Какви са вашите имена?
Питащият вече ги знаеше, защото двамата команчи му ги бяха казали. Не беше добър знак за ловците, дето той се преструваше. Особено очебийни бяха мрачните погледи, които биваха хвърляни на Инчу-чуна.
— Ще ви ги кажа — отговори запитаният. — Моето име е Бил Санфорд.
— Санфорд. Познавам това име. Белият мъж е враг на индианците, но не е зъл човек.
— Този млад мъж е наричан от всички червени и бели войни Тексасеца Фред.
— Неговото име също ми е известно. Той е наш враг, но убива червените мъже само когато е бил принуден. Кой е този червен мъж?
— Това е Инчу-чуна, вождът на апачите.
— Той е едно куче, което скоро ще умре. Лешоядът ще изкълве неговите очи, а месата му ще бъдат изръфани от вълците като мърша. Всички вие още днес ще умрете на кола на мъченията.
— Ние? Гостите на команчите?
— Вие не сте наши гости!
— Ние сме такива. Ние оставихме живота на синовете на вашия вожд, а те дадоха думата си, че можем мирно да отседнем в колибите на команчите.
— Те ще сдържат своята дума, но за тях щеше да е по-добре, ако ги бяхте убили. Един храбър воин предпочита да умре, наместо да позволи на врага си да му подари живота. Вие сте техни гости и стоите под тяхна закрила. Ние другите обаче не сме ви обещали нищо. Когато нашият върховен вожд Сокола, бащата на вашите закрилници, се върне, ние ще ви вземем скалповете!
Белите се спогледаха въпросително, Инчу-чуна обаче се надигна без колебание. Имаше право. Те бяха обградени от такова множество команчи, че измъкване нямаше. Бяха дръзнали да влязат в бърлогата на лъва и сега бяха длъжни да изчакат по-нататъшното. Всички се качиха на конете. Пленниците бяха взети от червенокожите по средата и кавалкадата препусна във вихрен галоп към лагерното село, после между редиците шатри и накрая спря пред една от тях.
Индианците слязоха и старият вожд повели:
— Нека белите мъже влязат тук!
— Кому принадлежи това жилище? — попита Фред.
— То принадлежи на тези, които са се наели да ви закрилят. Предайте оръжията си!
— Един бял ловец се разделя със своите оръжия едва след като е умрял.
— Не знаят ли белите мъже, че един пленник не може да има оръжия?
— Ние сме гости, но не пленници.
— Вие сте и едното, и другото. Сдайте оръжията си!
Тогава Инчу-чуна дигна ръка в знак, че иска да говори. Той каза:
— Синовете на команчите искат оръжията ни, защото се страхуват от нас. Техните сърца са боязливи и куражът им е колкото на прерийната кокошка, която побягва при всяко шумване.
Това беше както гордо, така и умно казано и последицата се прояви веднага. Старият вожд го измери с гневни очи и отвърна:
— Пимо [66] е грозен като краставата жаба от блатото. Неговият език говори лъжи. Няма нищо, от което команчът би могъл да се бои. Пристъпете в тази шатра и задръжте оръжията си!
66
пимо — обидно прозвище за апач (Б. нем. изд.)