Островът на скъпоценностите

— Инчу-чуна се мами. Когато днес войните на команчите преброиха плячкосаните коне и направиха откритието, че вероятно още двама мъже са принадлежали към нападнатите, сметнаха, че ще бъдат преследвани, и от този момент те яздят много по-бързо.

Вождът се загледа замислено в земята. После отправи изпитателно тъмните си очи към двамата.

— Ще останат ли двамата млади войни при нас, без да бягат, ако не ги вържем?

Очите на запитаните просветнаха радостно.

— Ние няма да бягаме.

— Дори и ако бъдем нападнати от вашите?

— Ние ще останем при вас, докато ни освободите.

— Вождът на апачите вярва на вашите думи.

Двамата ловци бяха следили внимателно разговора. Сега Бил взе думата:

— Мисли ли Инчу-чуна наистина, че бихме били сигурни след команчите!

— Той го мисли. Ние ще отидем да преговаряме. Докато се намираме при тях, нищо няма да ни се случи.

— Тогава моето мнение е да продължим да гоним петдесетимата. Застигнем ли ги, все ще намерим някакво средство да ги принудим да върнат ограбеното. Не ги ли настигнем, ще яздим до техните вигвами.

Колкото авантюристичен и рискован да беше този план, той все пак бе одобрен и от Фред и късо време след това малкият отряд се раздвижи. Команчите яздеха без ремъци. Те бяха дали своята дума и останалите можеха да бъдат сигурни, че няма да предприемат опит за бягство.

Ездата следваше течението на Рио Пекос. След известно време достигнаха мястото, където синовете на вожда се бяха отделили от другите. От дирите се виждаше, че команчите оттук насетне се поддържали възможно най-голяма бързина. За съжаление днес не можеха повече да следват дирята, тъй като следобедът беше отминал и вечерта започваше да настъпва.

Беше потърсено подходящо място за бивак и запален огън, чиято светлина не съумяваше да проникне надалеч поради растящите наоколо храсталаци. Конете бяха спънати така, че не можеха да отидат далеч. Тъй като мустангите имат навика да се държат съвсем безшумно през нощта и да издават с пръхтене приближаването на всяко враже същество, хората можеха да се чувстват относително сигурни и скоро възникна една от онези непринудени лагерни сцени, които в Дивия запад излъчват такова голямо обаяние.

Инчу-чуна се беше увил веднага след скромната вечеря в своята завивка и легнал край огъня. Двамата команчи последваха примера му и само белите ловци не показваха още желание да подирят почивката. Бил впери поглед известно време умислено в жаравата на лагерния огън и после се обърна отривисто към своя спътник.

— Дявол да я отнесе тая скучна история! Ако продължава така, то имаме лоши изгледи да се доберем до имуществото си. Ти какво ще речеш, Фред?

— Действително изглежда, като че ли няма да застигнем червенокожите преди селото им.

— ’s death [51], като си помисля, че сега най-сетне щях да мога да се оттегля на спокойствие, ако не бяха се набъркали тези червенокожи! Направо акъла да си изгубиш!… Egad! [52] — прекъсна се той, като видя, че седящият, насреща му слуша безучастно. — Ама на теб май хич не ти дреме, дето нъгитсите ти са отишли по дявола?