Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Какво е това място? — попита Ермиар и се огледа. Навсякъде из леговището се въргаляха изпокъсаните зародишни обвивки. Той виждаше благодарение на сиянието, което излъчваше асура. Отговорът прозвуча в съзнанието му:
— Това е убежището в корените на Живото Дърво, което пази паметта на пазителката. Тук е моето начало и моят край.
— Обясни ми — попита отново обърканият Ермиар, — що за създание си ти? Имаш ли име?
Необикновена песен прозвуча в отговор на питането му. Бе я чувал веднъж, в Кодили, но сега звукът бе несравнимо по-вълшебен:
Песента спря и той се почувства зле, сякаш някой му отне радостта. Но асура не млъкна и магнетичният й глас продължи да звучи в съзнанието му:
— Древна магия ме е сътворила, а Дървото е носител на паметта ми. Аз съм пазителка на могъща сила и голяма тайна. Нямам нужда от име, защото накрая ще остана само аз. Родих се тази нощ заедно с други асури и трябва със сила да заслужа правото да живея. Няма да оцелея без мъж, а ти го уби. Сега ти ще бъдеш мой мъж.
Светлото създание се доближи до него и той отново почувства омайващата топлина на тялото му:
— Трябва да заслужа дългия живот на Майката, въпреки че ще изгубя паметта си. Това е съдбата, която ще изпълня.
— Каква е тайната, която пазиш? — попита Ермиар.
— Не е за теб тази съдба — отговори му асура и се приближи още повече. — Трябва да бързаме, скоро тук може да се завърнат и други.
Необикновеното създание бе на дъх от него и протегна ръце. Прегръдката й го изпълни с топлина и копнеж, Ермиар надникна в светлите й очи и сетивата му се изпълниха с нежно блаженство. Той отново усети електричеството на тялото й, главата му се омая от нейната топлина и времето изгуби значение.
Ермиар почувства хладина и отвори очи. Асура бе легнала до него, дъхът й бе равномерен, а очите затворени. Едното й крило лежеше върху него и го спасяваше с топлината си от студа. В този момент нещо прошумоля около входа на леговището. Асура скочи и се присви като дебнещ хищник, устните й оголиха белите зъби, а в очите й просветнаха кръвожадни искри.
— Идват да пият — прозвуча гласът й в съзнанието му, — трябва да ги убия.
— За кого говориш? — попита я той.
— За асурите, идват да пият от Живото Дърво. Ние чувстваме жажда за сока му, живеем чрез него. Чрез този сок получаваме паметта си, която дървото съхранява, защото Майката забравя коя е. Тя помни само пътя дотук, чрез инстинкта да продължи рода ни, но всичко останало вековете заличават от съзнанието й.
Създанието с дебнещи, тихи стъпки се отправи към изхода, а Ермиар остана да гледа след нея, объркан и уплашен. Намираше се в огромна дупка под земята сред непознати същества, избиващи се едно друго. Заедно с асура се отдалечи и светлината и около Ермиар настана мрак. Той облече набързо дрехите си и опипом тръгна след съществото. Каквото ще да става, реши Ермиар, бе му омръзнало да стои под земята в дълбоката тъмнина. Едва бе успял да намери изход от подземията на манастира, а сега асура отново го бе завлякла в мрака. Дори да го убият и разкъсат на парчета, поне да зърне за последен път слънцето.
Светлото създание съвсем се скри от погледа му и го остави сляп в черната дупка. Той се движеше на колене, защото височината на леговището не му позволяваше да се изправи, въпреки че бе доста широко. По ръцете му се наслоиха пръст, гнили листа и какво ли не. Сърцето му туптеше бързо и силно, гризеше го страхът от създанията, населяващи това място, но се мъчеше да го превъзмогне и продължаваше напред. Усети, че се оплита в някакво коренище, опита да се върне назад, но ръкавът му се закачи за нещо. Той се дръпна рязко, за да се откачи, и чу, как нещото издрънча като метал. Това събуди любопитството му и той опипом намери загадъчния предмет. На опипване беше като правоъгълна релефна кутия, но без светлина нямаше как да разбере какво точно представлява. Доста тежка за големината си, кутията щеше да го затрудни по пътя му към изхода, но той реши да я вземе със себе си.