Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
— Убийте ги.
Мъжете се втурнаха напред с извадени мечове.
Крамик видя приближаващите сангаси. Дурум настръхна, озъби се и гърлено ръмжене се разнесе в галерията.
— Тихо, Дурум — нареди Крамик, — стой на място.
Сангасите бяха много. Волобарът прецени, че тримата няма да успеят да се справят с добре обучените воини на жреците. Нуждаеше се от сенките, само така щяха да се справят със сангасите. Той се извърна към Булик:
— Бързо, трябва ми кръв.
— Какво? — мъжът реши, че не е чул добре.
— Опръскай ме с кръв — почти извика Крамик.
— Откъде да взема кръв, ветровете да го отнесат? — Булик не разбираше какво се иска от него.
В този момент Вананд, който слушаше разговора на приятелите си, извади меча, нави нагоре ръкава и с едно движение поряза лявата си ръка. Кръвта бликна по бялата му кожа. Той се протегна и завря раната си в лицето на Крамик.
— Това искаш, нали?
Волобарът пое миризмата на кръв, вдъхна дълбоко от нея и извади сабята. Черните сенки покриха косите и очите му. Той завъртя оръжието си и посрещна първия удар на приближилия ги сангас, с второто движение вече го убиваше.
Булик и Вананд гледаха с широко отворени очи как Крамик поваля като хала един след друг прииждащите сангаси.
— Какво беше това с кръвта, Вандо? — попита стъписаният Булик.
— Не знам, но го видях и тогава, на поляната, когато се бихме с негулите. Когато помирише кръв нещо му става. Някакви черни сили се вливат в него — отвърна Вананд.
— Ти си го видял?! — недоумяваше Булик.
Та нали Вананд твърдеше, че Крамик не е волобар, а обикновен човек като тях.
— Защо тогава… — но преди още да завърши въпроса, Вананд го прекъсна:
— Защото ни заряза. Не ме интересува що за чудовище е, но ние бяхме приятели, ветровете да го отнесат.
Булик кимна с разбиране и двамата продължиха да гледат как Крамик убива поредния сангас. И тогава в каменния коридор прозвуча мощен глас:
— Стига.
Алобоготур вървеше право срещу Крамик. Стъпките му бяха широки и смели, а в погледа се четеше ярост. Той вдигна двете си ръце, насочи ги към Крамик и силно извика:
— Апара тамас!
Крамик се разсмя и зловещият му смях проехтя в галерията.
Жрецът смръщи вежди, очите му мятаха искри, а заклинанието за смърт отново проехтя, пълно със злоба:
— Апара тамас!
Волобарът отново се разсмя и отговори:
— Ти си само един човек.
Щом чу това, Алобоготур замръзна. На лицето му се изписа ужас.
— Кой си ти? — прошепна той.
— Къде е книгата на Каршашаранал? — попита волобарът, а сенките продължаваха да тъмнеят в очите му.
И тогава златните пламъци и облаци изчезнаха. Той се изпълни със странно и необяснимо усещане. Почувства се част от целия свят, почувства целия свят като част от себе си. Нещо огромно и малко, светло и тъмно пулсираше, живееше и той усети собствения си пулс и пулса на вселената да бият в един ритъм. Сякаш някой в миг отне цялата му личност, но заедно с това му донесе и усещане за огромна пълнота и разбиране. И тогава детето се протегна, хвана го за ръка и въпреки че изглеждаше много малко, за да ходи, се изправи и го поведе след себе си, гукайки весело: — Аз съм душата ти — каза детето, — пожелай ми форма.
И той разбра, че е демон.
XXII глава
Демон
Ермиар следваше светлината. Извика един-два пъти след Бендидора, но тя или не го чу, или не искаше да чуе. Бе ужасно ядосан, представяше си как жреците се лутат и ги търсят из мрачните коридори. Никога не бе харесвал особено Бендидора, а сега направо имаше чувството, че я мрази. И въпреки това не можеше да я изостави сама в лабиринта от камък. На всичкото отгоре тя не вървеше направо, че да имат шанс да се върнат или да ги намерят, а свиваше в различни посоки, лъкатушеше и бързаше напред. Ермиар се стараеше да не изостава много, но тъй като не бе напълно здрав, се бавеше, докато пъргавата Бендидора бързо увеличаваше разстоянието между двамата.
Изведнъж светлината от факлата угасна, изчезна. Обгърна го черен и страховит мрак. Паника се надигна в душата му. Ами сега, как ще се върнат назад, как ще намерят път… Той спря, подпря се на студения камък и се провикна с цялата си сила: