Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)
- Автор: Литвиненко Александр Вальтерович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)». Краткое содержание книги:
— Все пак нещо не ми се вярва. Жени, деца, свои хора — нима е възможно?
— Нашите момчета могат всичко, нима още не си го разбрал? Особено ако им се плати добре.
Има такова явление в психологията — отказ да гледаш истината в очите, ако тази истина е прекалено страшна. Например — предателство от страна на най-близкия ти човек. Широко разпространено явление, аз постоянно се сблъсквах с него в оперативната си работа.
Същото е и в политиката. Има една такава формула — ние нищо не сме знаели! Германците казваха така за концлагерите. У нас казваха така за ГУЛаг, за чистките. Макар че по-честно щеше да бъде да се каже — не са искали да знаят, докато не им го навряха под носа.
Спомняш ли си, аз ти разказвах как началникът на едно РУОП създава банда за натиск върху бизнесмените, за да има от кого да ги защитава? И никой не се учудва — всички са свикнали. Е, ако се изкачим сега от районно на държавно ниво, излиза, че взривените блокове са абсолютно същата форма на натиск на подведомствена територия. Само че не в рамките на микрорайон, а върху цялата страна.
Защо тогава подскачаме чак до тавана: не, това не може да бъде, защото нашите хора не са способни на такова нещо? В микрорайона са способни, а в страната не са? Каква е разликата? Властта, също като онзи началник на районен отдел на милицията, наема банда (или не й пречи) за създаване на атмосфера на страх. Видите ли, виновни са чеченците. Хайде да ги „давим в нужника“. Наоколо е пълно с терористи, не губете бдителността си, проверявайте паспортите на лица с подозрителна „окраска“. Добре, съгласява се обществото, и отстъпва пространство от своята свобода.
И те вече могат, извличайки полза за себе си, да осигуряват „чадър“ за олигарси и да решават политически проблеми: да газят политически конкуренти, да вдигат рейтинга на своите кандидати, да побеждават на изборите.
Но тогава излиза, че тази власт ни е натрапена. Избрали сме си я, ръководени от страха. Не си спомням кой, май беше Разбаш, каза на погребението на Листев: „Сега ние се примиряваме с всеки негодник, стига той да ни каже: ще ви дам сигурност и ред.“ Пророчески думи!
Защото в какво се крие опасността от всеки „чадър“? В обстоятелството, че това е служба за охрана, която не си наел сам. Не можеш да я уволниш. Не ти плащаш за „чадъра“, а те ти вземат парите. Те така се и изразяват: вземаме от бизнесмените.
Същото е и с властта: ние я наемаме. Срещу свои пари. Отиваме, гласуваме, наемаме я. Властта обаче е на друго мнение: не вие ми плащате, а аз ви вземам парите.
Прави като мен
— Тези доводи, този анализ на събитията са узрели у теб отдавна. Когато обаче те бяха обсъждани остро в Русия, ти, кой знае защо, не надигна глас. В независимото разследване на Николаев в НТВ те нямаше.
— Ами, първо, не всичко ми се изясни толкова бързо. Защото по време на взривовете аз лежах в Лефортово. Достъпът ми до информация беше ограничен. Когато излязох от ареста, аз, естествено, си поговорих с всички познати. И много от тях се подсмиваха — тия хора съвсем откачиха, вече вдигат блокове във въздуха!
И после, да си кажа честно, страх ме беше. Когато ме пуснаха, всички започнаха да ми втълпяват — и роднини, и приятели, — че не бива да пиша, да се изказвам публично. Какво, ти ли си най-заинтересованият? Пак ли искаш да те тикнат зад решетките?
Не можех да изляза открито и да заявя: ФСБ е взривявала блоковете. Бях под домашен арест, постоянно ме заплашваха, всеки момент можеха да ме поставят под стража. Ако бях се появил в програмата на Николаев — направо от Останкино щяха да ме закарат в Бутирка.
Когато стана взривът на „Пушкинская“, аз бях в Сочи със семейството си. Върнах се и веднага се обадих на генерал-лейтенант Миронов, началника на Оперативно-следственото управление. „Иван Кузмич! — казвам. — Докога с тези неща! Взривиха подлеза на «Пушкинская». Хора загиват. Нека ви обясня кой го прави.“ — „Хайде стига, Саша, пак ли започваш!“ — „Но нали загиват хора! Деца! Вие какво, не знаете ли кой го прави?“ Мълчи. Моля го: „Призовете ме, аз ще ви дам обяснения.“ — „Зает съм“ — такъв беше неговият отговор.
— А какво щеше да му кажеш?
— Първо, за Лазовски. Щях да свържа всички взривове в една логическа верига.
— А кое ти се видя най-странното във взрива на „Пушкинская“?
— Битовата версия, че са си делели магазинчетата — пълна лъжа. Интересното е, че взривът на „Пушкинская“ се случи точно докато НТВ се занимаваше с предишните взривове.
Когато работех, аз имах следния принцип: постави се на мястото на потърпевшия и се постави на мястото на престъпника. Казвах и на своите подчинени: ако бъдете равнодушни към чуждата мъка, на тази работа ще престанете да бъдете хора.