Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)
- Автор: Литвиненко Александр Вальтерович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)». Краткое содержание книги:
Имаше и един документ компромат срещу всички ръководители на МВД, с изключение на министъра Куликов. Хем какви папки: „Корупция“, „Поръчкови убийства“, „Чадъри“. Просто ужас.
— Като имаме предвид броя на екземплярите и лицата, за които са били изготвени, можем да смятаме, че висшето ръководство на страната е знаело какво става…
— Когато следователят видя всичко, каза: „Аз няма да иззема това.“ — „Как така няма да го изземете? — Бях смаян. — Вие сте длъжен да го направите.“ — „Ние търсим по това дело съвсем други веществени доказателства, а това не е веществено доказателство по нашето дело.“ — „В кодекса пише: «При обиск се изземат също и всички предмети, забранени за обществен достъп» — убеждавам го аз. Строго секретни документи, и то от особена важност, са забранени за обществен достъп в страната, пък и изобщо — как ще оставим такива документи на частна охранителна фирма?“
Обадих се на ръководството, говорих с Волох. Той каза: „Да, да, Саша. Това не може да се остави там. Трябва да се изземе. Реши този въпрос.“ И затвори телефона. Обаждам се в прокуратурата, на началник-отдела. Той казва: „Има следовател, той решава и не може да го командвате.“
А собственикът на фирмата стоеше там и повтаряше: „Това са документи на Лебед.“ Контраразузнавачът не бива да изоставя секретни документи. Това е все едно милиционер да прекрачи труп и да си продължи по пътя. Да изостави секретни документи е престъпление за един контраразузнавач. Следователят каза: „Ами вземете ги вие.“
— А ти не можеш да ги вземеш без протокол, нали?
— Не мога. „Тогава — казвам — ще напиша протокол за изземането.“ Следователят: „Аз провеждам обиска. Не можем да извършваме наведнъж две следствени действия в едно помещение. Щом приключим с обиска, излезем и затворим вратата, ти влизай и изземай.“
Как така — влизай, излизай? Взех решение да се обадя на Куликов, министъра на вътрешните работи. А в този момент той полагал венци заедно с Черномирдин. Поискаха да си оставя телефона. След десет минути се обажда Куликов: „Да, Саша, слушам. Какво има?“ Казвам му: „Анатолий Сергеевич, тук намерихме документи на Лебед, строго секретни, от особена важност.“ Той казва: „А защо се обаждаш на мен? Имаш си ръководство.“ Отговарям: „Нашето ръководство не иска да вземе решение.“ Той се развълнува: „Разбирам. Какво друго има там?“ Аз бодро рапортувам — такива и такива секретни документи и компромат срещу цялото ръководство на МВД. Куликов смотолевя: „А за мен има ли?“ Успокоих го: „Няма. Само за вашите заместници.“ Куликов: „Добре. Сега ще пратя човек, ще ги изземат.“
Дойде началникът на Управлението на оперативните служби Трубников, силно ми стисна ръката, благодари и иззе всички тези документи.
Пристигам на Лубянка, Волох ме пита с интерес: „Е, какво намери там?“ Докладвам му: „Ами, всичко иззеха.“ Волох: „Браво, браво. Прокурорите ли?“ Аз след известна пауза: „Не. Милицията.“ Той се смая: „Ами те как се озоваха там?“ Обясних му, че съм бил принуден да се обадя на Куликов. Волох: „Кой ти даде право да се обаждаш на министъра на вътрешните работи?“ Докладвам: „Извинете. В закона пише, че съм длъжен да взема всички мерки, за да не допусна престъпление. Търсих по телефона Ковальов, казаха ми, че бил в отпуск, търсих вас, но ви нямаше на телефона. Следователят каза, че ще си тръгне от офиса, а охранителите заявиха, че ще ме изгонят. Какво трябваше да направя? Тогава се обадих на Куликов.“ Волох: „Абе ти разбираш ли какво си направил? Откачи ли бе, човек? Куликов и Лебед се мразят в червата! Какво ти липсва в живота? Имаш красива жена, апартамент, живей си спокойно, защо си вреш носа навсякъде?“ Казвам: „Как да си го вра? Нямам вина, че наоколо гъмжи от престъпления.“ — „Саша — простена генералът, — представи си, че утре Лебед стане президент на Русия — закъде сме ние тогава! За тебе, то се знае, никой няма да се сети, защото си подполковник, а нас, генералите, ще ни изгонят.“ Успокоих го: „Мисля, че Лебед няма да стане президент.“ — „Откъде знаеш?“
Когато си излизах, Волох ми нареди: „Отивай в отпуск в Налчик, за колкото искаш време. Стига си работил. Моля ти се, не прави нищо повече. Изобщо нищо не прави.“
И той си тръгна. В безсрочен отпуск.
Когато си тръгна, властите ни уверяваха, че трябва да се почувстваме обидени — предадоха ни, видите ли. Извинете, приятели, предадоха вас — а дали е било заслужено или не — хайде да разнищим нещата.
Но как?
Ще повторя: той си тръгна, защото ни нямаше нас, обществото. Докато в страната няма съдебна власт и гражданско общество, те са принудени да бягат, а не да решават проблемите си по съдебен ред.