Чародейката

глас. – Но всъщност тук няма нищо за пипане.

– Значи, каквото и да е имало, са го махнали – рече Джош, потривайки с ръка

устата си, докато говореше.

– А Изида и Озирис още не знаят за това – допълни Софи.

– Оставам с впечатлението, че не прекарват много време тук – каза той.

Софи кимна в знак на съгласие.

– Чудя се защо.

Двамата се върнаха към средата на помещението, колкото се може по-далеч от

стените. Говореха на висок глас за размера на стаята, за височината £, за

осветлението. Джош дори подсвирна и плесна с ръце, за да чуе ехото.

След като повървяха малко, стигнаха до единия £ край. Хоризонтални линии в

златния камък очертаваха местата на рафтове, а малки дупчици в зидарията

показваха къде са били прикрепени. Но самите рафтове липсваха, както и онова,

което е било върху тях.

Джош прокара пръст по стената и той остана чист.

– Махнали са ги наскоро. Не е имало време да се събере прах.

Софи погледна брат си впечатлена.

– Умно. Аз не бих се сетила да проверя.

– Видях го в един стар филм за Шерлок Холмс – призна той ухилено.

Близнаците тръгнаха обратно към мястото, където ги бяха оставили Изида и

Озирис. Софи се поколеба за миг, после посегна да докосне ръката на брат си.

Металната £ ръкавица изстърга по бронята му.

– Те не са ни родители, нали?

Джош продължи да върви. Направи почти дузина крачки, преди да отговори.

– Мисля си за това кажи-речи от първия миг, в който ни казаха кои са.

– Аз също – призна Софи.

– На земята, през всичките тези години, те определено се държаха като наши

родители. При това бяха добри родители и правеха всичко както трябва. Но...

– Но винаги са били малко хладни – каза Софи, кимайки. – Даже, преди всичко

това да се случи, понякога съм се чудила дали не четат книга с инструкции „Как да

бъдем родители“. Имаше нещо странно в поведението им. Майките и бащите на

другите деца бяха по-... – Тя млъкна, търсейки правилната дума.

– Естествени? – попита Джош.

– Да, естествени. Сякаш нещата им се удаваха с лекота, а не мисля, че при

нашите родители беше така. Даже веднъж казах нещо в този смисъл на мама – на

Изида; точно след като се бяхме преместили в Остин. Тя само се засмя и каза, че

разбира се, че сме различни, и е нормално да се чувстваме странно заради това.

Ние бяхме близнаци и нови в училището, така че било нормално да се чувстваме не

на място.

– Помниш ли какво казваха? – добави Джош. – Че ни учели...

– Подготвяли.

– Обучавали.

– Само дето не казваха, че е за тази роля – довърши Софи.

– Но щом те не са наши родители, тогава какви сме ние? – Джош забави ход и

спря. – Мислех си за това одеве. Знаеш, че семейство Фламел са прекарали целия

си живот в търсене на Златни и Сребърни близнаци...

Софи закима; после очите £ се ококориха смаяно, щом осъзна за какво намеква

той.

– Може би Изида и Озирис са правили същото. Само че те са ни открили първи.