Чародейката

пипане.

– Тук има нещо. – Софи посочи към пода, където едва личаха останките от стара

мозайка. Джош се върна при нея, коленичи на пода и духна силно. Прахта се

разлетя, за да открие поредица от идеални кръгове, разположени един в друг. Те

се състояха от хиляди мънички златни и сребърни плочки. Вътрешният кръг бе

запълнен със златистожълти квадратчета, а сребърните плочки образуваха около

него едно дълго С, подобно на луна.

Софи проследи очертанията на сребърния полумесец с върха на ботуша си.

После потупа по най-вътрешния кръг.

– Слънце и луна. – Тя отстъпи назад и огледа внимателно шарката. – Изглежда,

тази част от пода е по-стара от останалото. Виждаш ли? Камъните са съвсем

различни. – Тя коленичи и прокара ръка по мозайката, проследявайки с пръст

очертанията на луната. Съвсем тънка струйка от сребърната £ аура потече от

върха на пръста £ и се процеди през ръкавицата £, за да се събере върху

полумесеца, трептейки като живак. – Чудя се откъде ли е дошла...

... стена...

...невъзможно дълга, невероятно висока...

... в опърлена пустиня , където небето и земята бяха кафяви , а слънцето

представляваше далечна точица...

Тя потрепери, когато образите изпълниха ума £, а после помръкнаха. Погледна

към брат си.

– По-стара е от пирамидата. Много по-стара. Дори не мисля, че е от този свят.

Джош тръгна около мозайката, като я разглеждаше внимателно.

– Този свят представлява такава шантава смесица от магия и технология. Имат

си тази изумителна пирамида, висока километър и половина, със светещи стени, а

не могат да поправят една вимана. Могат да създават Сенкоцарства и хибриди

между хора и животни, а носят брони и мечове. Няма нито коли, нито телефони и

нищо, което дори да прилича на телевизор!

– Мисля, че виждаме един умиращ свят, Джош – рече бавно Софи. – Който и да е

създал първоначалната технология и да е построил пирамидите, или си е заминал,

или е бил Променен. Вярно, има хора като Изида и Озирис, които притежават

изумителни способности. Но какво правят те: вместо да използват силите си за

нещо полезно, в продължение на хиляди години работят върху това да си

гарантират, че ние ще управляваме Дану Талис.

– За тях – каза внезапно Джош. Приклекна и погледна към сестра си. – Направили

са си целия този труд, за да си гарантират, че ще управляваме Дану Талис за тях.

– Той наблегна на последните две думи, взирайки се в сините очи на Софи.

– Предполагам, че очакват да правим каквото те искат.

– Предполагам, че ще останат разочаровани.

– А какво ще стане после? – попита тя.

Джош поклати глава.

– Нямам представа. Е, всъщност имам, но засега не искам дори да мисля за това.

– Той се изправи и разкърши рамена. – Тук е малко страшничко, не мислиш ли?

– Страшничко ли? Че от какво може да те е страх? – Софи стана, изтупвайки

ръкавиците си, и отстъпи от старата мозайка. – Джош, ти разгледа ли добре някои