Снежния човек
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #7
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572571
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Снежния човек». Краткое содержание книги:
Осло през ноември. Паднал е първият сняг. Момче на име Юнас се събужда през нощта и открива, че майка му я няма. Поглежда през прозореца и вижда на студената лунна светлина снежния човек, който по-рано същата вечер се е появил необяснимо в двора им. А около врата на снежния човек е увит розовият шал, който детето е подарило на майка си за Коледа.
Хуле прозира връзка между заплашително писмо до него и изчезването на майката на Юнас, вероятно и на още дузина жени, потънали в неизвестност все по първи сняг. Със задълбочаването на разследването усещането му, че е пионка в ужасяваща игра, става все по-осезаемо, а убиецът създава и постоянно променя правилата.
Свиреп, напрегнат, с брилянтно развити образи и просмукана от злокоба атмосфера, „Снежния човек“ е наелектризираща творба от един от най-добрите криминални автори на нашето време.
„Защо ли не се учудвам“, помисли си той.
— Прибирам се след пет дни. Очаквам дотогава да си се изнесъл.
— Доста кратък срок ми даваш.
— Ще се справиш. Чувала съм, че „Разчисти и премести“ са най-бързата и евтина фирма в бранша.
Последните думи изрече с презрение, което го накара да се почувства пълно нищожество. След разговора със старши инспектор Хуле му идеше да се свие и смали като дреха, изпрана на прекалено висока температура. Ерик стана твърде малък за Камила. Неизползваем. Уверен, че в момента я обича повече от всичко, той беше сигурен и в друго: беше я изгубил завинаги. Никога нямаше да се сдобрят. След като тя затвори, Ерик си представи как тя присвива очи срещу залеза на френската ривиера зад чифт очила, купени за двайсет евро, които нейното лице превръща в „Гучи“, „Долче & Габана“ или… Беше забравил как се казват другите марки.
Хари се качи с колата на възвишението „Холменколен“. Остави я на големия, почти празен паркинг до спортното съоръжение и се покатери до шанцата. Застанал до трамплина, където имаше и неколцина туристи, той се загледа над празните трибуни от двете страни на рампата за отскок, в езерото в ниското, което източваха зимно време, и в града. Погледът отвисоко осигурява по-добра видимост. Не разполагаше с конкретни следи. Снежния човек се намираше толкова близо, щяха да го пипнат, стига само да протегнат ръка, но изведнъж им се бе изплъзнал като ловък опитен боксьор. Старши инспекторът се чувстваше стар, натежал, тромав. Един от туристите го огледа. Револверът в десния му джоб накланяше връхната му дреха на една страна. Къде, по дяволите, крие труповете? Рано или късно дори заровени тела излизат наяве. Да не би да ги залива с киселина?
Хари усещаше първите признаци на обезсърчение. Проклятие! По време на курса във ФБР им разказаха за убийства, чийто извършител полицията залавя чак след десет години, а ключът към разнищването на случая най-често се явява дребна, наглед маловажна, случайно открита подробност. Но истината беше, че успехът на разследващите обикновено се дължи на неуморната им работа: ако след петнайсетте рунда противникът им още се държи на крака, те искат преиграване на мача.
Следобедният мрак вече пълзеше по склоновете. Пуснаха външното осветление.
Трябва да започнат от светлото: банално, но важно правило в полицейската работа. Използвай следите като отправна точка. В конкретния случай това означаваше да провери най-малко вероятния заподозрян и да осъществи най-лошата и безумна идея, хрумвала му някога.
Хари въздъхна, извади мобилния си телефон и прегледа списъка с приети повиквания. Не бяха много и бързо намери номера, с който бе провел съвсем кратък разговор в хотел „Леон“. Набра го.
Сътрудничката на Бусе Уда Паулсен вдигна веднага с жизнерадостния развълнуван глас на човек, възприемащ всяко обаждане като нещо ново и интересно. Този път не остана разочарована.
Двайсет и първа глава
Стаята, където всички треперят. Вероятно затова някои я наричаха „чакалнята“, все едно са на зъболекар. Или „преддверието“, сякаш тежката врата, разделяща малкия кът с два дивана и Студио 1, представляваше вход към нещо важно и дори свещено. На таблото с подробната схема на сградите и стаите на държавния телевизионен канал в квартал „Мариенлюст“ помещението фигурираше под скучноватото име „Приемна към Студио 1“. И въпреки това Уда Паулсен я смяташе за най-вълнуващата стая.
Четирима от шестимата гости на предстоящото издание на „Шоуто на Бусе“ вече бяха пристигнали. Както обикновено, първи идваха по-малко известните участници в предаването, които щяха да прекарат най-кратко в студиото. Разположили се на двата дивана, гримирани, със зачервени от притеснение бузи, гостите разговаряха, отпиваха от чаши с чай или вино и погледите им непрекъснато шареха неспокойно към монитора, за да следят какво става в студиото отвъд разделящата ги стена. Там се бяха настанили зрителите, а режисьорът ги инструктираше кога да ръкопляскат, кога да се смеят и да надават одобрителни възгласи. На екрана се виждаха и столовете, предназначени за водещия и за гостите му. Все още празни, те очакваха да ги заемат хора, готови да забавляват публиката. Уда обожаваше тези наситени с напрежение последни минути преди началото на директното предаване. Всеки петък в продължение на четирийсет минути „Шоуто на Бусе“ се превръщаше в центъра на света, доколкото това беше възможно толкова на север. Предаването следяха между двайсет и двайсет и пет процента от населението на страната: безумно висок телевизионен рейтинг за токшоу. Работещите в екипа на „Шоуто на Бусе“ не просто присъстваха на мястото на събитието — те бяха събитието. Този своеобразен магнит на зрителски интерес на Северния полюс привличаше всички и всичко. А понеже вниманието опива като наркотик и от Северния полюс има само една посока — на юг, тоест надолу — сътрудниците на предаването не искаха за нищо на света да се разделят с работата си. Уда не беше назначена на щат и затова се налагаше да бачка здраво, за да удържи мястото си и през следващия сезон. Когато вчера получи обаждането точно преди началото на съвещанието на редакционния екип, тя се зарадва и за предаването, и за собствения си имидж. Самият Бусе Еген ѝ се усмихна и я похвали за сензационното ѝ откритие.