Пощенската картичка

Дезмънд погледна към сивата метална грамада - „Стърлинг касъл“. Как такъв голям кораб успяваше да плава над водата, след като бе толкова тежък? Той се извисяваше високо над него в небето и момчето стисна ръката на Джеси много здраво, докато се качваха на борда.

- Помни, че трябва да ме наричаш „лельо Джеси“, а аз ще те наричам „Лу“ Нали не си забравил? Много е важно.

Дезмънд кимна, беше му по-интересно да оглежда палубата и войниците, застанали един зад друг на пристанището с обърнати шапки. „Те чакат да се качат на борда, за да се приберат у дома след войната“, каза му Джеси. Шотландия вече изглеждаше толкова далечна и Дезмънд се зачуди дали липсва на баба Фий.

Трябваше да спят в голяма каюта заедно с една дама и нейното малко бебе, което се наричаше Дулси. Джеси го разведе по палубите и Дез спря до парапета, загледан как товарят кораба със сандъци и автомобили, а моряците подтичват наоколо и раздават нареждания за крановете. Имаше много дами, които плачеха и махаха на семействата си. Майката на Дулси ридаеше в кърпичката си. Дезмънд никога преди не беше виждал възрастен човек да плаче така, а Джеси направи всичко възможно, за да я успокои.

Мисис Джексън бе тръгнала на път, за да се събере със съпруга си, също като Джеси.

- Никога вече няма да видя майка си - плачеше тя. - Пуснете ме да сляза от кораба. Не мога да отида.

Джеси я потупа по ръката, както правеше с него, когато той паднеше и се наранеше.

- Виж, Елси, ти водиш момиченцето си при неговия татко, за да започнете нов живот на място, където има слънце и портокали, прекрасни плажове, където тя ще тича и ще си играе. Там всички са щастливи. Можеш да пишеш писма до дома или да се обаждаш по телефона. Твоят съпруг брои седмиците до пристигането ви. Помисли си само как ще се почувства, ако ви чака, а вие не дойдете и той никога не види малкото си момиченце. Помисли за всички тези бедни души, чиито съпрузи никога няма да се завърнат, за да играят с децата си?

Това подейства и след като Джеси я потупа за последен път по ръката, Елси отиде в голямата трапезария, за да пийне чаша чай.

- Ти ще се разплачеш ли, лельо Джеси? - попита Дез, взрян внимателно в нея.

- Защо да плача? Нямам търпение да се измъкнем от тази мрачна, сива и нещастна зима. Боб ми обеща прекрасен живот там - и за теб също, разбира се. Той ще бъде доволен, че и ти идваш.

В голямата стая за игри, предназначена за малките деца, имаше карта на света. Дезмънд реши, че от Саутхемптън до Австралия не е твърде далеч. Почти можеше да обхване разстоянието с ръка - пътуването нямаше да отнеме много време. Но докато дните се превръщаха в седмици, започна да му се струва, че живеят на този плаващ дворец в свой собствен свят. Само неделната служба бележеше началото на още една седмица.

Всеки ден имаше нещо вълнуващо за проучване: ученията за спускането на спасителните лодки (за всеки случай), игри като тенис на маса, както и тренировките, които инструкторът им - войник, провеждаше с майките и по-големите деца. Надбягваха се в чували, подскачаха и се завиваха с тях. Имаха сбирки и спортни дни. Джеси беше добра в тениса на палубата и Елси се присъединяваше към нея, а Дезмънд люлееше Дулси нагоре-надолу, за да й помогне да заспи в зеленото люлеещо се столче.