Дълбина в небето [bg]

Киви мълчаливо се отдалечи. Усещаше как по цялото й тяло пълзят странни тръпки, които стигнаха чак до върховете на пръстите. В първия момент дори не можа да определи какво е това. Но паркът… Колко прекрасно място беше той, когато Ритцер Брюхел си отиде! Сега вече можеше да различи и тихото жужене на пеперудите, което убягваше от слуха й, докато се бореше с гневния пристъп на заместника на Пастира. Най-сетне успя да даде име на изтръпването, сковало цялото й тяло: ярост и страх.

Киви Лин Лизолет беше дразнила и гневила доста хора през живота си. До началото на експедицията възприемаше това като хоби. Майка й казваше, че е нещо като несъзнателен протест, задето я оставят толкова дълго време сама сред звездите. Може и така да е било. Но освен всичко й доставяше огромно забавление. А това е нещо различно.

Тя пое обратно към гнездото, което баща й си беше устроил сред дърветата. Наистина успя да разгневи доста хора през изминалите години. В онези блажени времена много пъти беше докарвала Езр Вин на крачка от апоплексията. „Горкият Езр, как ми се ще…“ Но сега всичко беше толкова различно. Усещаше промяната в очите на Ритцер Брюхел. Този човек наистина едва се сдържаше да не я убие. Вероятно единствената мисъл, която го спираше бе, че рано или късно Томас ще разбере истината. Но успееше ли да я приклещи някъде сама, където няма наблюдателни камери…

Ръцете на Киви още продължаваха да треперят, когато се върна при Али Лин. Папа! Сега й беше толкова необходим — да я прегърне здраво, да я утеши и успокои. Но Али Лин дори не я погледна. Папа беше фокусиран от няколко години, но Киви още помнеше добрите стари времена. Тогава… Папа щеше да се втурне още при първите гневни реплики и да се хвърли между нея и Брюхел, независимо дали я има металната палка или не. Сега обаче… През последните няколко мига Киви следеше съсредоточено всяко движение на Ритцер Брюхел, но все успя да забележи и някои дребни подробности: Али седеше напълно неподвижно, вглъбен в своите схеми и анализи. Той добре чу кавгата и дори погледна към тях, когато гласовете им станаха твърде високи, но в очите му имаше една-единствена настойчива молба: не ме безпокойте.

Киви протегна трепереща ръка да докосне рамото му. Той потръпна, сякаш пъдеше досадно насекомо. Въпреки че Папа беше още жив, понякога изглеждаше по-мъртъв дори от майка й. Томас твърдеше, че фокусирането е обратим процес, но нейният баща и останалите фокусирани му трябвали точно в това състояние. Освен това Томас беше отраснал и възпитан като един от Новородените. А те използваха Фокуса, за да превръщат хората в своя собственост. И се гордееха с това. Мнозина от оцелелите Чуенг Хо смятаха, че твърденията за обратимостта на фокусирането са си чиста лъжа. Поне до този момент нито един от заразените с вируса не бе възвърнал предишния си облик. „Томас не би лъгал за нещо толкова важно.“