Само един поглед [bg]

— Необходимо е.

Лерю кимна.

— Светът се нуждае от равновесие — продължи Веспа.

— Ин и ян?

— Нещо такова. Умряха осемнайсет души. Някой трябва да плати.

— Или ще се наруши световното равновесие?

— Да.

Лерю извади пакет цигари и предложи на Веспа. Веспа отказа с поклащане на главата.

— Вие ли стреляхте през онази нощ? — попита той.

— Да.

И тогава Веспа се взриви. Такъв му беше темпераментът: от пълно спокойствие избухваше в необуздана ярост. Адреналинът му скачаше като термометърен живак в анимационно филмче. Така и сега — той сви юмрук и го заби в лицето на Лерю. Лерю се просна по гръб. После се надигна с разкървавен нос и се усмихна:

— Сега постигна ли се равновесие?

Дишайки тежко, Веспа отвърна:

— Това е само началото.

— Ин и ян — каза Лерю. — Харесва ми тази теория. — И като избърса с ръкав носа си, продължи: — Въпросът е: дали този равновесен принцип важи от поколение на поколение?

— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?

Лерю пак се усмихна. И зъбите му бяха в кръв.

— Мисля, че знаете какво искам да кажа.

— А вие знаете, че ще ви убия.

— Защото съм сторил нещо лошо и трябва да си платя?

— Да.

Лерю стана на крака.

— Ами вие, господин Веспа?

Веспа продължаваше да свива юмруци, но адреналинът му вече спадаше.

— И вие сте вършили лоши неща. Платихте ли си за тях, или вашият син плати?

Веспа го удари с все сила в корема. Лерю се преви одве, Веспа го блъсна в главата. Лерю пак се просна на земята, а Веспа го срита в главата. Лицето му беше цялото в кръв, но Лерю продължаваше да се смее. Сълзи се стичаха по лицето на Веспа, не на Лерю.

— На какво се смеете?

— И аз бях като вас: жадувах за отмъщение.

— За какво?

— За това, че попаднах в затвора.

— Вината си беше ваша.

Лерю отново се надигна.

— И да, и не.

Веспа отстъпи крачка назад и се обърна. Крам стоеше спокойно и наблюдаваше ставащото.

— Казали сте, че искате да говорите с мен.

— Мога да почакам, докато приключите да ме бъхтите.

— Кажете какво сте искали да ми съобщите.

Лерю седна и избърса устата си. Видът на кръвта по ръката му сякаш го изпълни с щастие.

— И аз мечтаех за отмъщение. Не можете да си представите колко много. Но сега, днес, когато излязох от затвора и съм свободен, не го искам вече. Прекарах вътре петнайсет години. Обаче присъдата ми свърши. А вашата няма да свърши никога, нали, господин Веспа?

— Какво искате?

Лерю се изправи, приближи се до Веспа и изрече с кротък, почти гальовен глас: