Тайната на фараоните [bg]

Тя ги огледа за секунда.

— И какво е това?

— Божият гняв.

— Освен ако не е името на този кораб, не разбирам за какво говориш.

Той посочи картината с улицата.

— Гняв — каза той. В стил Стария завет. Това е Египет. Виждаш ли пирамидите, тези три малки триъгълничета на заден план. Вратите са отбелязани с червено. Вероятно с кръв. Кръвта на младенците. И улицата е изпълнена с нещо, което помислих за прах. Но не е прах. Това е последната напаст, изпратена на Египет, когато фараонът не искал да пусне израилтяните. Настанал мор и в страната измрели всички първородни в домовете, на които нямало кървав знак на вратите.

Той посочи долния край на картината.

— Виж тук. Жаби. Това е била втората напаст. И ето тук. Скакалци. Пак напаст.

Гамей отвори широко очи, когато разбра какво намеква Пол. Тя взе пак книгата с писмата и започна да чете на глас. — La vérité sera révélée — истината ще се разкрие — a lui comme la colére.

de Dieu — пред него като Божията ярост.

— Възможно ли е да е рисувал това, което е пишел? — попита Пол. — Или обратното?

— Може би, но имам идея.

Тя започна да чете на глас от книгата с писмата:

— Корабите са мощ, корабът е ключ към свободата.

Посочи бойния кораб на картината, после прелисти на друго писмо.

— Това е най-разбираемото. И ако се съди по датите, е последното. От контекста предполагам, че е написано до Дьо Кампион, обаче пак не е подписано или адресирано.

Тя прокара пръст по текста и започна да чете.

— „Какво оръжие може да е това, пита той. Било само суеверие. Поне така ми казаха неговите хора. И все пак той иска да му докажа всичко, което знам. Иска да му занесем каквото имаме, но вече не иска да ни плати за него. Казват, че съм му длъжник. Трябва да изплатя дълга си. Опасявам се, че за мен е опасно дори да опитам, но какво друго ми остава? И всъщност вече се страхувам какво би сторил императорът с това оръжие. Вероятно целият свят няма да му е достатъчен. Сигурно с най-добре истината никога да не излиза наяве. Да си остане с теб в твоята малка лодка, която гребеше към «Гийом Тел»“.

Тя вдигна очи и посочи третата картина.

— Малка лодка, която усилено се опитва да отиде някъде.

— Какво си мислиш? — попита Пол.

— Той е трябвало да скрие изпратеното от Дьо Кампион. Но е искал да е наблизо. Някъде подръка.

Пол се досети за останалото:

— Картините, направени са много набързо, от човек, който никога не е рисувал преди. Мислиш ли, че е скрил истината в тях?

— Не, не и в самата картина.

Тя взе картината, изобразяваща египетската напаст, и я обърна. На гърба ѝ за рамката бе залепена дебела груба хартия. Тя остави картината и извади швейцарско ножче от чантата си.

— Дръж я здраво, докато режа.

— Ти откачи ли? — прошепна Пол. — Какво стана с божията ярост, ако правиш лоши неща?

— Не се тревожа от това. Опитваме се да спасим хора.

— Ами яростта на библиотекаря?

— Ако не знае, няма да се ядосва — рече тя. — Освен това го чу. Не му пука изобщо за тези картини. Ако можеше, щеше да ни ги даде срещу една песничка.