Абсолютен контрол [bg]

- Макнеър - каза той. - Все е нещо, откъдето да започнем.

Мери му подаде ръка и му помогна да се изправи. Колената му изпукаха отново и тя трепна.

- Доста зле звучи.

- Поискал съм си нови колене от Дядо Коледа. Все още чакам да видя кога и как ще ми се отразят мозъчните сътресения. Главата ми е понесла толкова удари, колкото и тялото.

- Пиенето няма да ти помогне.

- Не, не помага. Между другото аз така или иначе вече бях уволнен. Всъщност с едномесечно предизвестие. Шофирането под влияние на алкохол просто ускори процеса.

Вече беше единадесет без двадесет. Луната светеше високо като сребърен долар. Звездите обсипваха тъмното небе като светли дупчици от картечни откоси. Мери погледна трупа. Един човек беше убит. Това трябваше да се докладва. Тя беше дъщеря на адмирал, а адмиралът правеше всичко по правилата.

- Трябва да се обадим на полицията.

- Мейсън ще ни тикне в затвора, преди да е станало полунощ - каза Потър. - Национална сигурност.

- Така или иначе ще ни намерят.

- Може би. А може би не. Междувременно ще разберем какво става. Може пък точно на тях да им се наложи да бягат.

- Големи приказки.

- Аз съм журналист. Такива ги харесвам.

Телефонът на мъртвеца звънна кратко.

- Входящо съобщение от някой, наречен Бригс. Погледни.

Мери се надвеси над телефона. Съобщението беше: „Приключи ли?“

- И това ли е голяма приказка? - попита тя.

- Трябва да тръгвам. - каза Танк.

Мери му върна пушката и му подхвърли ключовете от колата на Макнеър. Двамата се затичаха през равното поле, като заобикаляха мескитовите храсти. Скочиха от бордюра и бягаха до колата на Мери. Джипът беше паркиран до нея, а пикапът на Макнеър беше по средата на паркинга.

Кафенето беше тъмно, дори и неоновият каубой беше угасен.

- На бас за петдесет долара, че пикапът е регистриран на негово име - рече Танк.

- Даже и не си го помисляй. Който и да е пратил съобщението, вероятно чака на километър-два нагоре по пътя. Не искам да съм тук, когато пристигне, за да провери защо Макнеър не му отговаря.

- Ще рискувам.

- Побързай.

- Лейди, „бърз“ не е прилагателно, характерно за мен. Но обещавам да се постарая и да не се пипкам.

Потър тръгна към пикала, като подтичваше с накуцване. Мина минута, после още една. Тя потропа нервно с крак, щеше й се той вече да се връща и не откъсваше очи от магистралата и алеята към паркинга. Помисли да се обади на момичетата, за да им каже, че е добре, но вече беше късно и беше сигурна, че спят. Е, поне Грейс. Реши да прати съобщение на Джеси. „Прибирам се след четиридесет минути. Гаси компютъра и си лягай. Обичам те.“