Дъщеря назаем [bg]

Тя отново протегна пръст към биометричната ключалка. Вратата щракна и се отвори още на първия опит. Ема се смръзна: налагаше се да влезе в огромното, необятно пространство на общата зала.

Хайде, Ема, направи го за Оли. Не можеше да губи повече време. Побутна леко вратата и тя се разтвори на добре смазаните панти. Знаеше, че през деня я държат отворена, затова я отвори, докъдето можеше, ужасена от мисълта, че може да се хлопне и да я хване в капан вътре.

Направи една крачка в мрака, като завъртя глава с надеждата да освети тъмните ъгълчета на залата. Отдясно имаше няколко отделни помещения без врати; стените от двете страни и в дъното бяха покрити с широки, тънки кутии; по двеста от всяка страна, сто на стената в дъното, общо десет реда от горе до долу.

Отляво също имаше помещения, свързани с централния трезор, а в единия ъгъл беше стаичката за преглед — единствената със затворена врата. Ема изви тяло, за да насочи челника към нея, и усети необяснимо влечение към помещението, някакъв копнеж да се увери, че е празно, който едва не надделя над задачата, която трябваше да изпълни.

Губеше време. Премести тежкия сак по-високо на рамо, без да се движи от страх, че тихите й стъпки може да заглушат някой друг шум в огромната зала. Ъглите на помещенията сякаш бяха на километри от нея, скрили тайните си в сенките.

Трябваше да продължи.

Залата, в която беше сейф 2909, беше най-далеч от вратата. Представляваше широко помещение с по-големи кутии. От едната страна бяха няколкото останали сейфове с човешки бой, повечето неизползвани. Вратите на някои от тях бяха открехнати и разкриваха потискащата празнота вътре, която сякаш съдържаше някаква невидима заплаха.

Ема пусна сака на пода и се наведе да разгледа съдържанието му. Вътре имаше няколко чувала от зебло, увити на плътно руло около нещо твърдо — отвертка, а под нея — бормашина. Дейвид бе предположил, че бандата надали разполага с ключа на собственика на сейфа. Беше й обяснил как да пробие втората ключалка с бормашината, но тя не беше работила с подобен инструмент. А имаше толкова малко време…

Беше забравила да говори.

— Трябва да я пробия с проклетата бормашина — прошепна тя, сякаш шепнеше сама на себе си.

Какво беше това?

Беше убедена, че чу нещо зад себе си, от вътрешността на трезора. Изтракване, сякаш нечие копче се бе ударило в някоя от металните врати.

Тя се завъртя и извърна глава, за да огледа мастиленочерните сенки зад себе си. Нищо.

Странната застиналост, която си спомняше от предишните си посещения, се спусна подобно на воал и затисна тишината. Ема погледна зяпналите врати на огромните сейфове в другия край на помещението. Осъзна, че се налага да им обърне с гръб и да потъне в бръмченето на бормашината, сляпа и глуха за всичко зад себе си.