Дъщеря назаем [bg]

Той се изправи, прекоси кухнята и спря до прозореца над мивката, който гледаше към двора отстрани на къщата. На неговата светлина по пътеката Дейвид успя да различи бегло силуета на високата странична порта; беше отворена и се люшкаше напред-назад.

Разбира се, трябваше да излезе и да я затвори, но въпреки самоувереността му отпреди малко внезапно го обзе колебание.

Нуждата от това решение се изплъзна от ръцете му с взрив от шум, който разтърси притихналата кухня. В задната врата с оглушителен трясък се беше врязала кубинка с метален нос.

Дейвид се врътна на пети и се хвърли към полицейската радиостанция на кухненския плот. Обаче закъсня. В кухнята нахлуха двама мъже, облечени в черно от глава до пети, със скрити зад маски лица. Единият — същинска канара с черна фланелка, лашна остатъците от вратата на пантите и се втурна напред, крещейки нещо; стъписаните от шума и гледката сетива на Дейвид не можаха да проумеят думите му. Мъжът стискаше и отпускаше юмруци върху металния прът в ръцете си, а плътно покритите му с татуировки бицепси играеха.

След него в кухнята с по-спокойна крачка влезе по-слаб мъж с полуавтоматична пушка в ръце.

— Господин Джоузеф — рече той с глас, който гърголеше дълбоко в гърлото му. — Тук съм за момичето. Къде е то?

Дейвид не отговори. Езикът му бе залепнал за небцето и той не можеше да си поеме въздух.

Мъжът насочи дулото на оръжието към Дейвид.

— Зададох ви въпрос.

Дейвид преглътна.

— Не е тук. Отведохме я в безопасност.

Мъжът избухна в смях.

— Сериозно? Нали не очаквате да повярвам, че изведнъж сте се сдобили с мъжество, Джоузеф?

Той се обърна към мускулестия мъж.

— Намери я.

Здравенякът се насочи към вратата за антрето, стиснал здраво железния прът в лявата си ръка.

— Чакай — нареди мъжът с пушката.

Той прекоси кухнята и спря пред кухненския плот. В главата на Дейвид нахлу кръв и той стисна ъглите на масата, за да не залитне. Онзи вдигна полицейската радиостанция.

— Тъпо копеле… — почти изсъска мъжът и я размаха пред Дейвид. — Какво не схвана в „без полиция“? Ти ли го свърши, или жена ти?

Дейвид не отговори, а мъжът се разсмя с нисък, зловещ кикот.

— Не, на теб не би ти стискало, нали така?

Той се обърна към мускулестия мъж, но без да отлепя черни очи от лицето на Дейвид.

— Доведи момичето. И недей да я щадиш: тя ни предаде.

Той посочи Дейвид с дулото на пушката.

— После имаш пет минути, за да изкараш от тоя боклук всичко, което знае.

Дори под маската си пролича, че здравенякът се ухили.

Само че нямаше да докопа Таша. Независимо какво беше сторил в миналото, Дейвид нямаше да я остави в ръцете на тези хора.

Той се стрелна през кухнята, затвори с трясък вратата към антрето и застана пред нея.