Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Гюлджан въздъхнала, на клепките й увиснала сълза. Настрадин Ходжа разбрал: глината на сърцето й е размекната, време е да завърти грънчарското колело на своята хитрост и да извае гърнето на замисъла.
— А трябва, трябва дядото да си види внучетата — казал той с тъжен глас. — Аллах да ослепи, с гнойни язви да порази оня разбойник емира, заради когото не мога да ида в Бухара! Впрочем забраната е само за мене, а ти с децата спокойно би могла да отидеш. След една седмица ще можеш да прегърнеш стареца; жалко, че нямаме пари за път.
— Как да нямаме пари? — обадила се Гюлджан. — Ами кесията с осемстотин танга, дето е в скрина?
Настрадин Ходжа само това и чакал, тя първа да заговори за кесията. Нататък той знаел предварително целия разговор, както опитният лодкар познава реката, на която е израснал — с всичките й завои, плитчини и опасни водовъртежи.
Той уверено подкарал лодката си напред.
— О, не! — възкликнал той. — Не бива да пипаме тези пари; те трябват за къщата. Аз вече съм ги разпределил.
— Разпределил си ги? Така ли?
Опасният водовъртеж приближавал. В гласа на жена си Настрадин Ходжа ясно чувал боботещия страшен грохот на неговите прагове!
Той ударил още веднъж с веслото, преминал всички спокойни вирове и подкарал лодката по средата на реката, в бързея.
— Първо, в градината трябва да направим хубав яз и да го облицоваме с каменни плочи, та да има къде да се къпят децата лятно време.
— Ти си напълно прав — отвърнала Гюлджан. — Как така ще караме без яз, когато реката ти е на десет крачки от градината?… А можем да го облицоваме и с мрамор…
Лодката се носела стремително, отпред вече се виждала бялата пяна, кипяща около подводните камъни.
— Язът ще струва двадесет танга — Настрадин Ходжа свил двата си пръста. — Овен това съм намислил да правя в градината беседка и да постеля вътре килими. Дърводелците казват, че за нея ще трябват още двеста, И още толкова ще идат за килимите.
— Станаха шестстотин — пресметнала Гюлджан. — Остават още двеста.
— И те трябват — побързал да каже Настрадин Ходжа. — Вместо дъсчената порта, искам да туря орехова, с дърворезба. А накрая ще извикам майстори, да изпишат отвън и отвътре цялата къща със сини цветя.
За сините цветя се сетил в последния момент; казал и сам се уплашил.
— Отвънка защо? — попитала Гюлджан.
— За красота — пояснил Настрадин Ходжа.
Веслото изведнъж се прекършило, лодката с все сила връхлетяла върху камъните, преобърнала се, водовъртежът подхванал и понесъл Настрадин Ходжа. То било викове, сълзи — чак до вечерта.
— Нямаш пари да идеш да видиш горкия самотен старец, а да рисуваш по къщата сини цветя имаш! — настъпвала Гюлджан. — И с кой акъл ще я шариш отвънка; нали още първият дъжд ще измие глупавите ти шарении.
Настрадин Ходжа мълчал. Два дена трябвало да стои гологлав под пороя на нейните упреци, затова пък на третия ден пред портата спряла една покрита каруца: тържествуваща и горда от своята победа, Гюлджан заминавала с децата при баща си в Бухара.
— Отваряй си очите на мостовете и по стръмното — давал Настрадин Ходжа наставления на каруцаря. — Гледай конят да не препуска.
Стопленият от слънцето каруцар клюмнал нос в сладка дрямка; дремела и пъстрата кобила, отпусната на левия си заден крак; наставленията на Настрадин Ходжа били напълно излишни, понеже били минали много години от времето, когато тази почтена двойка препускала в галоп.
Настрадин Ходжа подложил в каруцата оризова слама, постлал отгоре едно чердже и дълго пренасял от къщи разни бохчи, кошници, чанти, торби; най-накрая от портата излязла Гюлджан, а след нея се навървили по ръст дечурлигата — седем, и всичките мъжки.
Каруцарят отпред се сепнал, понаперил се, подпрял по-яко крака на оковете, размахал камшика, да покаже с всичките тия движения, че е готов, и задрямал отново, защото от опит знаел, че скоро няма да му кажат: „Велик е аллах над нас; хайде — карай!“ А кобилата не се и събудила, само сменила краката и приклекнала сега на десния крак.
Настрадин Ходжа помогнал на жена си да се качи в каруцата по спиците на колелата, после и подал всичките синове, като силно целувал всеки от тях на изпроводяк. В каруцата се образувало едно многоръко пъстроглаво кълбо, което надавало крясъци, писъци и вопли, а в средата като квачка в полог се мъдрела загрижената и натъжена в последната минута Гюлджан.
— О, скъпи мой съпруже, добре ли запомни заръките ми?
Запомних, всичко запомних, о, розо на моето сърце! Първо, да занеса на бакърджията продупчения казан, второ, да очистя комина, трето, да върна борча на месаря, шестнайсет танга.