Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
- Току-що го направих.
- Не... довърши го!
- Как?
- Би трябвало да знаеш какво да правиш! - Очите на Хавиер горяха с някакво зловещо отчаяние. - Трябва да знаеш!
Ван не беше много сигурен точно колко по-мъртъв можеше да стане другият лесър, но въпреки това го сграбчи за ушите и така рязко завъртя главата му, че вратът му изпращя. След това хвърли безжизненото тяло на земята. Въпреки че вече нямаше сърце, което да бие лудешки, дробовете му горяха, а по жилите му се разля приятна умора... която обаче не трая дълго.
Ван избухна в смях. Силите му бързо се завръщаха, вливаха се в тялото му, сякаш се беше нахранил, беше си отспал и се бе възстановявал в продължение на дни.
Ботушите на Хавиер изтрополиха тежко, когато той скочи в клетката и отиде до Ван, побеснял от гняв.
- Казах ти да го довършиш, по дяволите!
По дяволите, Хавиер явно много държеше да му развали удоволствието от победата.
Ха! Да не смяташ, че ще оживее след това? Треперещ от ярост, Хавиер извади ножа си.
- Казах ти да го довършиш.
Ван настръхна и скочи на крака, но водачът на лесърите просто се наведе над обезобразените останки от лесъра и го прониза в гърдите. Лумна ярка светлина и после... нищо. Нищо, освен черни петна върху ринга.
Ван заотстъпва назад, докато не се блъсна в мрежата.
- Какво, по дяволите...
В другия край на клетката Хавиер насочи ножа си към гърдите му.
- Очаквам много от теб.
- Като... например?
- Трябва да можещ да го правиш - при тези думи той посочи с острието към черното петно - и сам.
- Ами тогава следващия път ми дай нож.
Хавиер поклати глава и по лицето му пробяга необяснима паника.
- Мамка му! - изруга той и закрачи напред-назад. - Ще отнеме време. Да вървим.
- Ами кръвта?
От вида на лепкавата черна течност изведнъж му се зави свят.
- Да не мислиш, че ми пука!
С тези думи Хавиер вдигна спортния сак на убития лесър и си тръгна.
Ван го последва и докато прекосяваха подземния гараж, си каза, че реакцията на господин X. беше адски дразнеща. Двубоя си го биваше и той го бе спечелил. Щеше му се да се порадва на победата си.
В напрегнато мълчание те се отправиха към минивана, който беше паркиран на няколко пресечки от мястото. Докато вървяха, Ван си избърса лицето с една кърпа, като се мъчеше да не изругае. Когато стигнаха колата, Хавиер седна зад волана.
- Къде отиваме? - попита Ван и се качи до него.
Без да отговори, Хавиер подкара колата и Ван се загледа навън, чудейки се как ли ще успее да се измъкне от него. Нямаше да е никак лесно, предположи той.
Минаха покрай един строящ се небостъргач и Ван се загледа в работниците от нощната смяна. На светлината на електрически лампи, те бяха плъзнали по цялата сграда, досущ като мравки и Ван усети, че им завижда, колкото и да беше ненавиждал работата, която те вършеха. Ако все още бе един от тях, нямаше да му се налага да търпи шибаното отношение на господин X.
Без сам да е сигурен защо, Ван вдигна дясната си ръка и се загледа в липсващото кутре, спомняйки си как се бе случило. Беше адски глупаво. Работеше на един строеж и за да свърши по-бързо с дъските, които режеше, реши да свали предпазителите на циркулярния трион. Едно мимолетно разсейване и пръстът му полетя високо във въздуха, а кръвта му оплиска всичко наоколо - и него, и триона, и земята под краката му. Червена кръв, не черна.
Ван сложи ръка на гърдите си и не почувства нищо. Тревога полази по врата му, като паяк, плъпнал под яката му, и той погледна Хавиер, единствения източник на информация, с който разполагаше.
- Живи ли сме?
- Не.
- И все пак преди малко убих един от нас, нали? Значи трябва да сме живи.
Хавиер му хвърли бърз поглед.
- Повярвай ми, не сме живи.
- Тогава какво се случи с него?
Изтощение припламна в бледите безжизнени очи с увиснали клепачи и на Ван изведнъж му се стори, че Хавиер е на поне милион години.
- Какво се случи с него, господин X.?
Ала водачът на лесърите не му отговори и продължи да кара безмълвно.
КОГАТО СЕ МАТЕРИАЛИЗИРА НА ТЕРАСАТА НА РИВЕНДЖ, Мариса едва се държеше на краката си. Тя залитна към плъзгащата се врата в мига, в който Ривендж я отвори широко.
- Мариса, мили Боже!
Той обви ръка около тялото й и й помогна да влезе.
Надвита от жаждата за кръв, Мариса го сграбчи за раменете. Толкова беше гладна, че едва се сдържа да не забие зъби в него още там. За да не му разкъса гърлото, тя се отскубна от ръцете му, но той я улови и я обърна към себе си.