Неизбежно правосъдие

На площад „Вашингтон“ нямаше палаткови лагери. Размириците още не бяха стигнали до самото сърце на Сан Франциско, плътният и почти навсякъде елегантен отрязък от торта, вклинен между Маркет Стрийт на изток и юг и Ван Нес Авеню на запад, трийсет и пет пресечки от север на юг и седемнайсет от изток на запад. Същинският център.

Глицки седеше с Лорета до ъглова масичка в дъното на „Ла Пантера“. Малко по-нагоре по улицата беше много по-изисканият „Фиор д’Италия“, а отсреща — „Мууз“, сборният пункт на любителите на изтънчените кулинарни удоволствия, пълен дори в тези тревожни дни. Но хората, желаещи да останат незабелязани, предпочитаха „Ла Пантера“, което беше удобно и за двамата. Искаха да не ги безпокоят.

— Безсмъртната клюка — промълви тя. Побутна с вилица равиолите в чинията си, отпи малко „Севън Ъп“ и въздъхна. — „Пасифик Муун“. Понякога ми се ще никога да не бях чувала това име.

— Лорета, само ти предадох каквото ми казаха. Един от моите инспектори се опита да ме предпази, нищо повече.

Тя като че не го чу.

— Вече са станали три милиона? Докато навърша шейсет години, сигурно ще ги надуят до десет милиона.

— Три милиона бил годишният приход…

— Знам, знам. — Тя вдигна ръка. — Моля те, почакай, искам да ти обясня.

Той кимна и млъкна.

— След… след катастрофата… знаеш за самолета, нали? Предполагах, че си чул, но… е, аз и Дейн още преди това имахме някои затруднения. Те станаха причина за решението ми пак да се заема с работа, да се впусна в политиката, да имам нещо свое, в случай, че с Дейн стигнем до раздяла, което по онова време ми изглеждаше почти неизбежно.

— Имаш ли нещо против да те попитам защо?

Тя дълго се колебаеше.

— Дейн беше от мъжете, с които е страхотно да си заедно, докато всичко върви гладко, когато има пари и поне наглед дърпа юздите. Напълно зависеше от самочувствието си.

— Схванах.

— Но инвестициите му започнаха да се провалят. Понесе два-три жестоки удара в пазара на ценни книжа, опита да компенсира с недвижимост в града и сбърка. Наближаваше падежът на доста заеми и според мен той се поддаде на паниката. Тоест, вече бе почти на шейсет. Не беше така самоуверен. Внушавах му, че не е чак толкова важно, ще ни остане предостатъчно, за да живеем добре. За мен беше важно как се отнасяше с Илейн, дали ме обичаше, всичко лично. Но за него имаше значение единствено дали той ни осигурява благополучието, все същото мъжко перчене. После се обърка толкова… ами вече не можехме… да се погаждаме и в леглото. Естествено, стана още по-зле.

Тя прекъсна, за да отпие от чашата.

— А след Колумбия?…

— След Колумбия, когато се върнах… не знам какво се промени. Може би това сътресение го събуди. Не беше чак толкова стар. Не искаше да загуби и мен, и Илейн. Не би позволил да се случи. Прибрах се вкъщи от болницата, а хората вече дърдореха, че съм щяла да се кандидатирам за мястото на Тео Хекстрьом в Конгреса и изведнъж се оказа, че имаме към какво да се стремим. Той си възвърна увереността, започна няколко рисковани начинания, сред тях и „Пасифик Муун“.