Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
Смръзналото се сърце на Корадино падна в петите му. Разбра, че всичко свърши.
Маската ми е свалена. Аз съм мъртъв. Да бягам ли сега?
Корадино се заоглежда наляво-надясно, обхождайки с поглед смеещите се клиенти. Всеки от тях би могъл да е убиец, агент на Десетимата. Нещата не отиваха на добре.
И като ехо на примирението му посланикът продължи:
— За вас вече е твърде късно, разбира се. Но ако поправите някои грешки, може би ще успеете да спасите дъщеря си.
Страх скова гърлото на Корадино и започна да го задушава.
Но как са разбрали? О, Боже, не! Не и Леонора!
— Какво искате да кажете? — едва не се задави той в отчаяния си опит да парира удара. — Каква дъщеря?
— Синьор Манин, моля ви! Онази, която е в сиропиталището на църквата „Санта Мария дела Пиета“, разбира се! Леонора. Последицата от вашата малка афера с майка й, Анджелина деи Вескови. Ние знаехме за аферата, разбира се. Но не и за детето. Предполагам, че старият принц Нунцио не е можел да си вдигне главата от срам заради тази работа, както и би трябвало да се очаква. Но не от него знаем за нея, естествено. За тази информация сме задължени на вашия учител Джакомо дел Пиеро. За него също е вече твърде късно, разбира се. — Балдазар Гилини подсмръкна отвратено, като че ли миришеше гнило зеле.
Корадино усети как кръвта му се смръзва. Джакомо мъртъв! При това — превърнат в негов предател, като отражение на собствения му грях! Представяше си прекрасно ужасите, които бе преживял старият му приятел, за да стигне до подобно нещо, и едва успя да не се разтрепери. Но Леонора поне трябва да спаси! Каквото и да му струва!
— Какво трябва да сторя? — беше почти шепот.
— Има само едно нещо, с което бихте могъл да осигурите безопасността й. Ако го направите, никой няма да я докосне и с пръст, а тя ще може да дочака старините си било в църквата, било в рамките на брака.
— Какво е то, за бога? Бих сторил всичко на света!
— Ние съзнаваме, разбира се, че сте предали на вашия чирак част от специализираното си познание. И ние ще се погрижим за него, естествено.
Жак? О, не! Не и Жак! Джакомо поне беше стар. Двама нещастни мъже, в двата края на житейския ми път, които споделяха общо име, любов към стъклото и приятелство с мен — човекът, който уби и двамата!
— Какво трябва да сторя? — почти изпищя той и се вторачи свирепо в огледалото. Отдавна му беше писнало от шарадата на посланика.
Посланикът се облакъти на масата, опря върховете на пръстите пред лицето си и примигна изпод прихлупените си клепачи. После изрече бавно:
— Трябва да се върнете!
Трийсет и пета глава
Милосърдие
Алесандро не беше решил точно какво ще прави. Разхождаше се замаяно по Рива дели Скиавони, през пъстроцветните тълпи. Нямаше представа дали е гневен или тъжен, или съжаляващ, или всичките тези неща. Нямаше представа дали да се върне при Леонора, или просто да отиде в апартамента й по-късно. Нямаше представа дали изобщо трябваше да ходи там.
Имаше нужда от спокойствие и мир, за да успокои надутата си глава. Докато се клатеше неуверено по посока на Арсенала, зърна тъмна врата, която като че ли го подканяше. Мина през нея.
Тъмно, спокойно и хладно убежище от слънцето. Църква. Алесандро беше сам с изключение на един свещеник — иконом, който палеше свещите за службата в параклиса на Дева Мария. Миризма на тамян, която му напомни за детството и стотиците служби, на които бе служил като клисарче. Оттогава насам не си падаше особено по църкви. Но сега, докато се отпускаше върху хладната дървена пейка, той си даде сметка, че точно в тази църква е идвал и преди. Защото над главата му, блестящ дори в сумрака, висеше изящен полилей. Същинска катедрала от копринена паяжина, която той си спомняше от преди.
„Санта Мария дела Пиета.“
Алесандро се усмихна на иронията. Бе дошъл тук, за да избяга от Корадино, ала ето че неговите творби бяха навсякъде. Въпреки това Алесандро също имаше свои спомени оттук — защото именно тук срещна Леонора за първи път. И именно в този момент осъзна, че ще се върне при нея, че не може да живее без нея. Тя беше упорита и своенравна, но той я обичаше. С дете или без дете, той пак ще се върне при нея.
Дете. Корадино също е имал дете. Друга Леонора. Едва сега Алесандро си спомни какво му бе казала неговата Леонора: „Но тя не е умряла… живяла е щастливо до края на дните си.“ Този типичен край на вълшебните приказки се завъртя из главата му, за да бъде придружен след малко от друга мисъл.