Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
Някога дъщерята на Корадино е живяла именно тук!
И изведнъж, подобно на откровение, Алесандро видя как се е случило всичко. Видя в съзнанието си буквалното, картинно описание на тази църква, виждана хиляди пъти и повтаряна като любим мотив на ренесансовите художници. Въплъщението на милосърдието, Светата Дева поела в скута си мъртвия, разпънат на кръста Исус. Но онова, което сега Алесандро видя, беше своеобразна инверсия. Той и неговото неродено дете, Корадино, прегърнал дъщеря си. Неговото бебе…
Алесандро се изправи рязко на крака като човек, станал свидетел на чудо. Корадино би изоставил детето си толкова, колкото и Алесандро го бе направил. Леонора беше права — той трябва да я е спасил! Би прекосил океани, би преминал през бури, би се бил и с дракони дори за плътта от своята плът и кръвта от своята кръв. Корадино може и да е бил художник и гений, но все пак е бил и мъж, а като мъже двамата споделяха обща връзка. Като мъж с мъж. Алесандро се запромъква внимателно между пейките и се приближи до свещеника, който палеше свещите. И докато го питаше онова, което бе намислил да го пита, той за първи път усети човешка съпричастност и приятелска топлота към Корадино Манин.
Трийсет и шеста глава
Живакът
Жак чакаше Корадино в тайната стъкларска работилница в двореца „Версай“. Не се притесняваше заради закъснението на майстора си, макар че, ако трябваше да бъде честен, днес за първи път влизаше тук преди Корадино. Жак бе наясно, че неговият майстор се радва на протекция от най-високо място — нищо чудно тогава да е задържан по някаква работа от самия крал.
Докато чакаше, той реши да разрови въглените и да почисти инструментите, като поставяше всичко точно на мястото му. Нямаше търпение да започне работата си за деня. Накрая отиде до ваната за посребряване и я напълни до половина с вода от едно ведро. След това протегна ръка към шишето с течен живак и отля внимателно от съдържанието му по повърхността на водата, където живакът се разля като масло. Жак внимаваше да не налива твърде бързо, защото в такъв случай живакът щеше да се събере на топчета и да развали перфектното сребристо покритие. Докато връщаше шишето обратно на пейката до ваната, една съвършено кръгла капка от течния живак подскочи върху показалеца му. По навик, роден от необходимостта да преживява оскъдно, той почти поднесе пръста до устата си, но тогава си спомни предупреждението на Корадино, че дори само близването на живак би могло да означава смърт. Затова сега той внимателно изтри показалец в сюртука си, докато не се увери, че всички следи от живака са изчезнали. А после бе отново и необяснимо привлечен към ваната за амалгамиране, където течността се бе успокоила и застинала като огледално покритие. Беше толкова зает да съзерцава непомръдващото си отражение, че въобще не се обърна при звука на ключа в ключалката. И без това не можеше да бъде никой друг освен майстора му, защото само двамата имаха ключове от тук.
Жак бе дотолкова захласнат по отражението си, че изобщо не видя облечената в ръкавица ръка, която го хвана за тила и натисна лицето му в сребърната отрова.
Трийсет и седма глава
Родилните мъки на Пролетта
Не за първи път в Оспедале Чивили Риюнити ди Венециа приемаха родилка, облечена в карнавален костюм. Все пак това беше Венеция. Какво друго можеше да се очаква. При все това около входа се събра значителна тълпа и дори най-закоравелият гинеколог бе развълнуван до дъното на душата си от гледката на самата Примавера, гърчеща се в агонията на товара си. Покритата с цветя и клонки рокля бе подгизнала от изтеклите води и седеше прилепната о краката й.
Решенията в родилната зала се вземат бързо. За нещастие синьорината не бе успяла да стигне дотук достатъчно навреме, тъй като никой не я придружаваше, а въпреки факта, че това й беше първо раждане, процесът вече бе доста напреднал. Бе станало твърде късно за епидурална упойка, а което беше още по-същественото, бебето беше тръгнало да излиза седалищно. Монахините се опитваха да й предложат утеха и облекчение, но въпреки неописуемите болки Леонора напълно съзнаваше факта, че е съвсем сама, че се намира в същата болница, в която самата тя бе родена, и че бебето вече излиза. На всеки две минути някакъв гигантски стоманен капан сякаш щракваше върху корема й и тя започваше да пищи името на Алесандро. Освен това бе преследвана от разказа на професор Падовани за майката на другата Леонора.