Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
Леонора усети, че устните й са пресъхнали, но все пак събра сили да попита:
— И какво беше това нещо?
— Писмо. Последното писмо, написано от неговия прапрадядо Джакомо дел Пиеро, докато умирал в затвора „Пиомби“.
При тези думи и двамата се обърнаха като по команда към мрачните, покрити с оловни плочи прозорци на водния затвор. След малко Алесандро продължи:
— Но предпочетох да не ти казвам нищо за това, защото писмото е абсолютно категорично. Джакомо официално се отказва от Корадино и го белязва с прозвището „предател“.
Леонора се опита да подреди мислите си и след малко попита:
— Тогава Роберто защо просто не публикува съдържанието на това писмо?
— Защото краят на писмото показва праотеца му Джакомо в доста лоша светлина. Там той разкрива съществуването на дъщерята на Корадино и нейното местонахождение.
— Сиропиталището към „Пиета“!
— Точно така. Та Роберто очевидно е държал на репутацията на своя предшественик точно толкова, колкото и ти държиш на репутацията на твоя! Да се откажеш официално от чирака, който те е предал, е едно, но да обречеш на смърт едно съвсем невинно момиче, при това сираче — съвсем друго!
— Но тя не е умряла! Знам, че е пораснала, омъжила се е и после заживяла щастливо до края на дните си!
— Е, очевидно Роберто не е знаел тази подробност от историята. Пък и самият факт, че Джакомо се е отказал от Корадино, е повече от достатъчен, за да го обрисува в доста лоша светлина, без да добавяме към това и издаването на момиченцето.
Леонора кимна и тихо попита:
— Но защо не ми каза, че си се заел с това търсене заради мен? Защо се държеше толкова дистанцирано?
— И как да споделя такова нещо с теб, когато ти не споделяше нищо с мен? Ти държеше Корадино единствено за себе си, дори когато рекламната кампания и статията го направиха отново прочут. Мислеше си, че тъй като не съм във Венеция, няма да разбера. Мислеше си, че по някакъв неведом начин аз няма да те харесвам толкова, ако се окажеш потомка на предател, вместо потомка на маестрото, с когото толкова много се хвалеше! Как можех да ти кажа, че някой, който значи толкова много за теб, не значи нищо за мен? Защото ти си тази, която обичам, но преди да те разбера, първо ти трябва да разбереш себе си! — Обърна се отново към канала. — А сега вече слагаш обсебеността си по този твой далечен предшественик даже над добруването на нашето дете! Ти си луда! Трябва да мислиш за него, а не за миналото!
— Но нали именно заради него го правя! Трябва да разбера истината, преди той да се роди! Точно затова трябва да отида във Франция! Не разбираш ли? Щом Джакомо е разкрил съществуването на Леонора пред Десетимата, но въпреки това тя е доживяла старини, значи Корадино трябва да я е спасил по някакъв начин! И аз трябва да знам! — провикна се Леонора и стисна стъкленото сърце за кураж.
Алесандро улови жеста й и се обърна към нея.
— И защо, ако смея да попитам? За да можеш да се хвалиш с него по приеми и на гости, така ли? Твоят живот не ти ли е достатъчен? От Корадино ли имаш нужда, за да се самоопределиш? Защо не можеш просто да кажеш: „Аз съм Леонора и съм стъклар?“.
— Но аз не съм! Или поне вече не! Точно затова трябва да изчистя името му! Защото моята работа зависи от неговата репутация! Когато успея да го реабилитирам, тогава линията „Манин“ ще започне отново да се продава, а аз ще мога отново да се отдам на семейната професия!
— Но защо трябва да разчиташ точно на Корадино и на този тъп талисман, който непрекъснато носиш? Защо не можеш да разчиташ на мен?!
И преди Леонора да успее да го спре, той дръпна стъкленото сърце от врата й и го захвърли в канала. То полетя чак до Моста на въздишките, намигна за последен път и изчезна под сянката на арката. Само чуха, но не видяха, тихия плясък, когато сърцето проникна във водата.
И двамата замръзнаха от ужас. От мисълта за това каква болка биха могли да си причинят един на друг. Потъналото в канала стъклено сърце означаваше, че бяха достигнали точка, от която нямаше връщане назад. И в тази нова, ненормална вселена, където вековете се бяха събрали, Алесандро бе принуден да се изправи очи в очи с истината.
Корадино се бе превърнал в негов съперник.
С очи, блеснали от сълзи, Алесандро напусна Леонора и разбутвайки тълпите, се насочи към Арсенала.