Стъкларят от Мурано

Смрадта от собствените му екскременти беше навсякъде. През първия ден ги бе ограничил до ъглите на килията, като опипваше стените и намираше местата на събирането им. Ала не след дълго спря да му пука и сега вонята беше така непоносима, че понякога се молеше да престане да диша и да усеща.

През първите часове от престоя си тук все още си позволяваше слаба надежда. Очакването се качваше по гърба му като тръпка. Всеки момент очакваше вратата да се отвори и при него да се появи кошмарният черен фантом, за да му задава още въпроси. Вече му бяха прочели писмото на посланика. Според тях някой от Мурано помагаше на френския крал при изграждането на новия му дворец. Въпросите бяха безмилостни. Да не би някой от работилницата да е изпращал редовно писма на французите? Да не би някой от работилницата да липсва? Да е болен? Или умрял? Той се бе разплакал, когато им разказа за смъртта на Корадино, защото много страдаше за своето момче — независимо дали бе жив или мъртъв, той вече не бе при Джакомо. За стареца раздялата също значеше смърт.

Ала те не обърнаха никакво внимание на мъката му. От какво е умрял Корадино? Кога е станало това? А после часове наред в друга, по-малка стая, докато разпитваха някого другиго. От откъслечните фрази, които бе дочул, Джакомо бе разбрал, че това е някакъв лекар. През тежките дъбови врати бе невъзможно да чуе какво го питат. Но пък писъците се чуваха много добре. В края на разпита лекарят бе отведен, сломен и отпуснат като парцал. И за първи път през този ден Джакомо започна да се страхува за живота си, особено когато го въведоха обратно в огромната стая и го изправиха срещу призрака с черната маска. Във въображението си той смяташе, че това е същият човек, който преди много години бе дошъл в работилницата за Корадино. Когато Джакомо бе спасил живота на момчето. Но си даваше сметка, че това е напълно невъзможно. Черната фигура се извисяваше над него, неизбежна и могъща като самата Смърт. Но докато времето течеше, а той чакаше, се сети какво правят. Най-голямото им оръжие бе страхът. Искаха да го накарат да откачи.

А той се бореше. Само един бог знаеше как успяваше. Но изобретателният ум на вече болната му плът населяваше килията му с образи от миналото. Блудницата, която той бе налегнал в Канареджо, когато беше много млад. Тя му бе родила дете — нарече го Роберто, на бащата на Джакомо, с надеждата да го омилостиви и да го накара да се върне при нея. Обаче Джакомо се бе върнал при стъклото, а тя и Роберто бяха заминали за Виченца. И сега тя седеше с обвинителен поглед срещу него, подавайки му бебето. Той погледна в пелените и там видя зейналата челюст на едно детско черепче, от което бъкаха червеи. Единствено влагата и стените успяха да притъпят писъците на стареца.

Понякога на гости му идваше самият Корадино и се присмиваше на стареца с тайна, която не искаше да му каже. Джакомо се свиваше на топка, прегръщаше собствената си изнурена плът и опираше чело в слузестата стена, за да не вижда сенките, които избликваха от мрака. Но в разумните си моменти, когато умът му се избистряше, той осъзнаваше, че тялото му е болно. Кашлицата му се бе превърнала в агонизиращи пристъпи, които изгаряха гърдите му, а през последните няколко пристъпа бе усетил в устата си металния вкус на кръвта. Искаше му се да има един стъклен нож — за предпочитане изработен от Корадино — за да сложи край на живота си.