Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Историята се беше обърнала срещу Ванаи. Ванаи беше град с тесни улици, с дървени сгради, импрегнирани с масло срещу дъжда и влагата, с порти при излаза на всички улици. Ванаи беше град самодоволен и сигурен, че нищо лошо не може да го застигне, защото нищо твърде лошо не го беше застигало никога. Ванаи беше дребна фигурка в една много по-голяма игра.
Гедер седеше на сгъваемо столче върху малък подиум, който сър Алан Клин беше оставил при заминаването си. Седалката беше от ивица здрава кожа между две стойки, възтясна за неговите габарити, но по-удобна от собствения му походен стол. Антийците с най-висок ранг и чин стояха прави около него.
Беше репетирал наум този момент. Свършеше ли се, щеше да се изправи, да обяви, че Ванаи вече не се нуждае от защита, и да даде заповед за начало на похода. Щеше да е като нещо от старите епоси. Около него офицерите пристъпваха неспокойно от крак на крак и току го поглеждаха, сякаш не бяха сигурни, че ще изпълни заканата си.
На стотина метра пред него портите на Ванаи се затвориха, златни под косите лъчи на залязващото слънце. Гедер се изправи и каза:
— Залостете портите.
Заповедта се разпространи, ехтеше и набираше сила от един викач към следващия. Скоро щеше да стигне и до южната порта. Инженерите чакаха тази заповед и щом я получиха, се хванаха на работа. Тежките порти бяха залостени от външната страна за по-малко от минута. Сигурно можеха да се отворят отвътре с цената на известни усилия, но Ванаи не разполагаше с нужното за това време.
— Пуснете огнените стрели — каза спокойно Гедер, небрежно почти.
Двайсет лъкометци запалиха стрелите си и вдигнаха лъкове. Огнените опашки се стрелнаха като светулки под слабата светлина на здрачаващото се небе. После още веднъж, и още два пъти. Навсякъде около града стрелци с цветовете на Гедер щяха да направят същото, щом заповедта стигнеше и до тях. Гедер седна. Представял си бе, че всичко ще стане за миг, без бавене, ала слънцето се хлъзна под хоризонта, златният свят посивя, а още не се забелязваха никакви признаци на пожар. Тъкмо се чудеше дали да не нареди нов огнен залп, когато първата колона дим се издигна в небето. Пожарът се разрастваше, но бавно. Изглежда, щеше да се проточи повече от очакваното.
Димът стана гъст, вятърът го довя към антийиците плътен и мазен. Втора димна колона се проточи от южните квартали на града, черният пушек се издигна толкова високо, че улови последните лъчи на слънцето и се обагри за кратко в червено, преди отново да потъмнее. Гедер се размърда на кожената седалка. Ставаше студено, но не му се искаше да вика за мундира си. Не беше спал от два дни и една нощ и усещаше как умората си казва своето. Събра сили и изправи гръб.
Дълго време не се случи нищо особено. Малко дим. Далечни гласове. Гедер не мислеше, че пожарът ще бъде угасен лесно, но кой знае. Димът се разпространи, обхващаше все по-голяма част от града. А после, сякаш опомнил се най-сетне, огънят се разгоря.
Започнаха писъците, хора крещяха и виеха. Очаквал беше да се чуе нещо, разбира се, но смяташе, че ще е като при бунта, който му беше развалил спокойствието преди… Боже, наистина ли беше само преди ден? Ала това сега беше различно. В звука нямаше гняв, а само див ужас, стотици, хиляди гласове, слели се в животинска паника. Собствените му войници се раздвижиха. Хора се измъкваха от града и верни на заповедите си, мечоносците на Антеа ги посичаха. Гедер вдигна ръка към сцепената си устна. Напомни си за чучелото с неговия образ, обесено на площада. Те бяха започнали това. Не беше виновен той, че сега умират.
Над улиците се стелеше дим, осветен от пожарите в ниското и прибулващ луната. Пламъци изпълзяха по сградите край крепостната стена, издигнаха се и подпалиха въздуха отгоре. Долетя нов звук, нисък и еднообразен като от армия в поход. Гедер усети как земята потръпва под краката му и се огледа трескаво за свлачище или атака. За миг си помисли, че неволно е разбудил някой последен дракон, спал векове под къщите на Ванаи. Ала не, това беше просто гласът на огъня.
Портите се разтресоха, изметнати от горещината. На стената се появиха силуети, мъже и жени, които се опитваха да избягат от огъня. За кратък миг, ясно и внезапно като при светкавица, един от силуетите се открои на огнения фон. Жена, видя Гедер, но не можа да различи расата ѝ. Жената размаха ръце, сякаш искаше да каже нещо важно. Изведнъж го облада мощен импулс да прати някого да я спаси, но жената вече я нямаше. Пламъците бяха стигнали до полупразните зърнени складове и зърното в тях се взриви като гръмотевица. Дим се извиси във вихрушка, водовъртеж от мрак, многократно по-голям от града. Вятърът, който брулеше Гедер, не беше вятър, а тягата на пожарите. Ревът на огъня беше толкова силен, че нищо не можеше да го надвика.