Пътят на дракона

Обичала ли бе магистър Иманиел? Сигурно. Със сигурност беше обичала Кам и беше копняла по Безел. Плакала беше за всички тях, когато новината за пожара стигна до Порте Олива. Но вече не плачеше. Скръбта още беше с нея, но имаше и още нещо. Имаше някакво ужасяващо чувство за откриваща се възможност.

— Сигурно съм ги обичала — каза тя.

Сандр я хвана, уж съпричастно, за ръката. Смръщи чело и се наведе към нея.

— Толкова съжалявам, Ситрин — каза той и Ситрин с изумление установи, че в очите ѝ напират сълзи. Това не можеше да е редно.

Сандр се наведе още по-близо и попи сълзите ѝ с крайчеца на ръкава си. Изтриваше сълзите, които сам бе предизвикал. Негодуванието, прерязало я заради това дребно двуличие, даде отговор на много въпроси.

— Капитан Уестер! — ахна тя и Сандр пусна ръката ѝ, все едно го беше ухапала. Наведе се да погледне покрай окъсаното перде.

— Къде? — попита той.

— Току-що влезе в другата стая — каза Ситрин. — Тръгвай, Сандр. Преди да те е видял!

Сандр преглътна, кимна, изниза се от пейката и тръгна към задната врата. Ситрин го проследи с поглед, после се пресегна и придърпа халбата му.

Пилето наистина вървеше добре с бирата. Пиеше и размишляваше. Не беше сърдита на Сандр, но и не откриваше в него нищо, което да заслужава уважението ѝ. При други обстоятелства сигурно би го оставила да си доиграе играта, пък, било и само за да провери колко далеч е готов да стигне. Ала по всичко личеше, че майстор Кит смята да се позадържи още известно време в Порте Олива. А Ситрин не знаеше как ще се измъкне от града и предпочиташе да не усложнява положението си с връзка от този вид. Ами ако забременееше? Това би провалило всичко. По-добре да не започва нещо, от което след време ще трябва да се измъква по трудния начин. Въпреки това се запита какво ли би било. Спомни си нощта край воденичния вир, снега по кожата си, тежестта на младежа отгоре ѝ.

Изпи втората бира и се върна на подсиленото вино. Алкохолът уж трябваше да размеква мозъка, на тя изобщо не се чувстваше размекната. Или най-малкото не по начин, който да притъпи сетивата ѝ. Е, определено ѝ беше станало по-леко на душата. Вездесъщият възел в стомаха ѝ се беше разхлабил, чувстваше се по-добре в собствената си кожа. Мислите ѝ обаче бяха ясни както винаги. По-ясни дори. Имаше усещането, че някакви исполински неща се нареждат току под повърхността на съзнанието ѝ, че мозъкът ѝ сравнява, претегля и крои планове със скорост и елегантност, които обикновено не ѝ бяха присъщи. Хапна от маринованите моркови, допи виното и си поръча още една халба бира.

Когато излезе от кръчмата, слънцето беше залязло. Порте Олива се изтягаше лениво в сивкавия здрач. Уличните фенери грейваха един след друг. Мъже и жени крачеха по улиците, нетърпеливи да се приберат у дома, преди мракът да ги е похлупил съвсем. Беше студено, но не и мразовито. Не толкова мека зимна вечер, колкото студена вечер през пролетта. Ситрин тръгна бавно по улицата, умът ѝ захапваше някоя мисъл, предъвкваше я набързо и я изплюваше. Колко зрял изглеждаше Сандр на сцената — и колко млад извън нея. Празнотата, която смъртта на магистър Иманиел и Кам беше оставила в сърцето ѝ, и почти шеметната нужда да я запълни, както и нездравото ѝ въздържание от болката. Предстоящото пътуване до Карс, необходимостта да прекара контрабанда богатство, което не беше откраднала. Счетоводните тефтери, баланси и числа, които разказваха историята на банката от основаването ѝ до последните трескави депозити на бягащите от Ванаи аристократи. Предателството на Опал и лоялността на капитан Уестер. Майстор Кит беше казал нещо за формата на душата му, спомни си Ситрин, и се зачуди каква ли форма може да придобие нейната душа.